Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (46)

44.

Отне ни един ден да се приготвим за пътуването, но всички се радваха на спонтанното решение и на възможността да отидем заедно на почивка за пръв път. Така че Деймън, Джени, Нана, Кристин и аз потеглихме от Вашингтон следобед и пристигнахме в отлично настроение на летището в Бермудите късно в четвъртък вечер, двайсет и пети август.

Определено исках да се махна от Вашингтон за няколко дни. Новото разследване бе дошло прекалено бързо след случая с господин Смит. Нуждаех се от почивка. Имах един приятел, който бе съсобственик на един хотел на Бермудите, пък и пътуването със самолета не бе особено дълго. Устройваше ни идеално.

Една сцена на летището ще остане завинаги в спомените ми — Кристин и Джени стоят прегърнати една до друга и си пеят тихо. Наистина приличаха на майка и дъщеря и това ме трогна дълбоко. Изглеждаха толкова привързани, весели, толкова естествени. Това е спомен, който ще пазя винаги, един от онези моменти, които никога няма да забравя, знаех го още докато ги гледах как танцуват и пеят, сякаш се бяха познавали винаги.

Извадихме късмет с необикновено хубаво време за почивката си. Беше слънчево и ясно всеки ден, от сутрин до здрач, когато яркосиньото небе се превръщаше във вълшебна комбинация от червено, оранжево и пурпурно. Всички се наслаждавахме на почивката, а децата бяха на върха на щастието. Ходехме да плуваме и да се гмуркаме при Елбоу бийч и Хорсшу бей, после се състезавахме с мотопеди по живописните пътища на острова.

Вечерите принадлежаха на Кристин и мен и се опитвахме да се възползваме от тях най-пълноценно. Обиколихме всички най-хубави барове и ресторанти. Бях щастлив, че съм с нея, и тази мисъл не напускаше съзнанието ми. Чувствах, че това, което ни свързва, бе укрепнало, след като й бях оставил време и пространство и не я бях притискал. Отново се чувствах цял. Продължавах да си спомням първия път, когато я видях в двора на „Съджърнър Трут“. Тя е жената за теб, Алекс. И тази мисъл не напускаше съзнанието ми.

Седяхме в бар „Теръс“, от който има изумителна гледка към града и пристанището Хамилтън. Водата бе осеяна с малки островчета, бели платноходки, фериботи, които сновяха напред-назад към Уорик и Паджет. Държахме се за ръце и не можех да откъсна поглед от очите й, не исках.

— Какво си мислиш? — попита тя накрая.

— Доста мислих дали пак да не започна частна практика. Мисля, че така навярно ще е най-добре.

Тя се вгледа в очите ми.

— Не искам да го правиш заради мен, Алекс. Не искам аз да бъда причината да напуснеш полицията, моля те. Знам, че обичаш работата си. Поне през повечето време.

— Но тази работа напоследък ме прави нещастен. Питман не е само труден шеф, той просто е лош човек. Това, което стана със Сампсън и останалите, не е обикновена временна неприятност. Те работеха по неразкритите убийства в свободното си време. Изкушавам се да разкажа за това на Зак Тейлър от „Поуст“. Хората ще се надигнат, ако научат истината. Точно затова няма да дам историята на „Поуст“.

Тя ме слушаше, искаше да ми помогне, но ме оставяше сам да реша и аз оценявах това.

— Наистина звучи ужасно объркано и отвратително, Алекс. И на мен ми иде да отида да ударя един юмрук на Питман. Той мисли за политиката, а не как да защитава хората. Сигурна съм, че ще вземеш правилното решение, когато дойде моментът.

На следващата сутрин я открих да се разхожда в градината. Бе забола тропически цветя в косата си. Сияеше дори повече от обикновено и аз отново се влюбих в нея.

— Има една стара поговорка, която чух за пръв път още като дете — каза ми тя, когато се доближих до нея. — „Ако имаш две пенита, купи си хляб с едното и цвете с другото.“

Целунах косата й между цветята. Целунах сладките й устни, бузите, вдлъбнатината в основата на шията.

Рано следобед отидох с децата на плажа. Деймън и Джени не можеха да се наситят на дълбокото синьо море — плуваха, гмуркаха се, правеха пясъчни замъци. Тъй като съвсем скоро тръгваха отново на училище, ваканцията им се струваше особено специална и незабравима.

Кристин тръгна с мотопед към Хамилтън да купи сувенири за някои от учителите в „Съджърнър Трут“. Махахме й за довиждане, докато изчезна от погледа ни. После отново се върнахме във водата.

Към пет часа тримата с Деймън и Джени се върнахме в хотела, който стърчеше като часовой сред пищната зеленина на хълмовете и на фона на яркосиньото небе. Накъдето и да погледнехме, се виждаха къщички, боядисани в пастелни цветове и с бели покриви. Нана седеше на терасата и говореше с новите си приятели. Истински рай, помислих си аз и почувствах как нещо дълбоко и свещено се събужда за живот у мен.

Докато се взирах в безоблачното синьо небе, съжалих, че Кристин я няма до мен, за да споделя тази красота с нея. Вече ми липсваше, макар че се бяхме разделили съвсем скоро. Прегърнах Джени и Деймън и се усмихнахме на очевидното: обичахме да бъдем заедно и бяхме такива невероятни късметлии, че бяхме едно семейство.

— Тя ти липсва — прошепна Джени. Каза го просто като изречение, не като въпрос. — Така и трябва, тате. Точно така трябва да бъде, нали?

Когато в шест часа Кристин още не се бе върнала, започнах да се разкъсвам между мисълта да я изчакам в хотела и желанието веднага да скоча в колата и да тръгна към Хамилтън да я търся. Може би е претърпяла злополука. Проклети мотопеди, повтарях си, макар че ми се бяха видели съвсем безопасни предния следобед.

Забелязах една висока слаба жена да влиза в двора на хотела. Виждах силуета й на фона на олеандрите и хибискусите. Въздъхнах с облекчение и се втурнах надолу по стъпалата, но в този момент видях, че това не е Кристин.

Стана шест и половина, а нея още я нямаше, нито се бе обадила. Стана седем.

Най-после позвъних на полицията.