Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (87) (Корабни дневници)

Отново в Антарктика

След като натоварихме вода и дърва за горене, на 25 ноември отново излязохме в морето. Нашите моряци без удоволствие гледаха как отново се отправяме на юг, а и на самия мене ми беше неприятно. В по-топлите ширини, при богатата храна здравословното състояние на екипажа се бе поправило много. А сега имаше опасност намалените от първия престой в антарктическите области сили при второто пътуване много по-бързо да отслабнат.

Нашите топовни сигнали за „Адвенчър“ останаха без отговор, така че трябваше сами да пристъпим към пътуване в антарктически води. Един северозападен вятър бе благоприятен за нас. На 28 ноември срещнахме много тюлени, които по всичко личеше, че се отправят към острова, който току-що бяха напуснали. От този ден до 8-и декември виждахме големи ята от сини и други буревестници, от албатроси и чайки. Според нашите пресмятания сега ние в истинския смисъл на думата бяхме антиподи („срещукраки“, тоест стоящи на обратната страна на земното кълбо) на Лондон. Почувствувахме известна носталгия. Бяхме първите европейци, стигнали до тази интересна точка.

На 10 декември стигнахме до 59 градуса южна ширина и все още не забелязвахме лед, докато предишната година той започна да се вижда между 50 и 51 градуса. Не мога да си обясня откъде идва тази разлика. Може би предишната зима е била по-сурова или пък по-силни ветрове бяха донесли повече ледове от Южния полюс на север. Нашият приятел Хедиди, разбира се, не можеше да си обясни какво представлява първият лед, който срещнахме на 11 декември. Той сметна това ледено поле за земя и не можахме да го убедим в противното с нашите обяснения, че това е втвърдила се вода. Той продължи да настоява, че в родината си ще го нарече „бяла земя“. Снегът и градът не по-малко го учудиха и той определи и двата като „бял дъжд“. Това, че му показвахме как по ръбовете на нашите съдове за вода се наслояваше „бяла вода“, не го приближи до разбирането на това така необикновено за него природно явление.

Пойните птички, които бяхме уловили на Нова Зеландия с големи усилия, се чувствуваха извънредно зле при студеното и влажно време, а петте гълъба, които господин Форстер притежаваше от Островите на приятелството, умряха. На двадесети за втори път пресякохме Южния полярен кръг, поздравени от множество буревестници и от един кит, който изхвърли своята водна струя близо до нас. Тук неочаквано срещнахме група много големи ледени полета и дрейфуващ лед, които поради гъстата мъгла избягвахме с труд. На 23-ти тези ледени образувания покриха морето напълно и ни препречиха пътя на юг. Ние се намирахме на 67 градуса и 12 минути южна ширина. Ледените маси естествено снижаваха температурата на въздуха. Въжетата станаха твърди като метални жици, платната като дъски и всичко замръзна така здраво, че за вдигането или спускането на един щок бяха необходими много големи усилия. За щастие нощите бяха така светли, че малко преди полунощ можеше да се пише без светлина. Слънцето за съвсем кратко време се спускаше зад хоризонта и винаги имахме светъл здрач. Това явление отново порази Хедиди. Той само изказа опасението, че неговите сънародници ще го нарекат лъжец, ако им разкаже за страната на белия дъжд и на постоянния ден.

На Коледа поканих офицерите на обед, а моряците ознаменуваха празника посвоему така тържествено, че на другия ден още не бяха изтрезнели. Ледът повелително ни връщаше към север и аз плувах и плувах обратно до 47 градуса и 52 минути южна ширина, където отново обърнах кораба към югоизток. На 20 януари 1774 г. пак срещнахме ледени полета, на двадесет и шести за трети път пресякохме южния полярен кръг и отново навлязохме в Антарктика. На следния ден достигнахме 67 градуса и 52 минути, докъдето преди това не бяхме идвали и все още можехме да напредваме към юг. Имах основание да се надявам, че ще се доближа до Южния полюс толкова, колкото други мореплаватели до Северния полюс. Но 30 януари разруши тази надежда.