Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (152) (Корабни дневници)

Открит е Хавайският архипелаг

В началото не знаехме дали откритият от нас остров е населен. Този въпрос бързо се изясни, защото от брега се отделиха канута и загребаха към нас. За да ги улесня, аз се отправих срещу тях. Във всяко кану седяха от трима до шест души. Те без страх се приближиха до самия кораб, но всичката ни убедителност се сломи пред нежеланието им да се качат на борда. Аз закрепих на едно въже медни монети. Те приеха подаръка и в замяна на това ни дадоха риби, като също използуваха въжето. Подарих им и пирони, които те високо оцениха. В канутата нямаше нищо друго, освен големи тикви и рибарски мрежи. Приятна изненада бе за нас това, че те говореха на езика на Таити и останалите острови, който ние добре познавахме.

Цветът на лицето при всички бе почти еднакъв и се различаваха най-вече по лицевите черти. Ако не бе кафявият цвят на тялото им, някои от тях можеха да бъдат взети за европейци. Повечето носеха къса коса, но у някои тя бе дълга и падаше до рамената, други я бяха завързали на сноп горе на главата. Изглежда, че тази коса по начало бе черна, обаче с мазнина и с една друга материя се оцветяваше кафяво, а понякога и червеникаво. Като се изключи това, че някои бяха леко татуирани по ръцете и слабините, те бяха пощадили тялото си и даже не си пробиваха ушите. Бяха средни на ръст, но много яки. Те навярно бяха кротки, защото, когато видяха, че не ги нападаме, хвърлиха в морето малките камъни, които бяха единственото им оръжие.

Докато пътувахме край брега, за да търсим пристанище, край нас се редуваха различни селища. Жителите се стичаха към морето и се качваха по възвишенията, за да наблюдават корабите по-дълго. Някои дойдоха до нас с лодки и ни донесоха печени прасенца сукалчета и много хубави сладки картофи, за които вземаха това, което им давахме. От тази страна на острова почвата се изкачва постепенно от морето към планините в средата. Гора виждахме само във вътрешността на острова, но на малки групи дървета имаше около селата, около насажденията с банани и захарна тръстика и в полетата, където като че ли се отглеждаха корени. През нощта лавирахме; непосредствено преди да слезем на брега, срещнахме няколко канута, екипажите на които бяха толкова смели, че се качиха при нас на борда.

По време на моите пътувания никога досега не бях виждал хора, които така да се учудват, когато се качват на кораб. Очите им непрекъснато се местеха от предмет на предмет, в израженията и движенията им се четеше удивление. Всичко бе за тях ново, явно още никога не бяха виждали европейци и не познаваха нашите стоки, с изключение на желязото. Този метал, изглежда, им бе известен не само по име, вероятно бяха виждали малки количества от него, и то някога много отдавна. Така например те знаеха, че с тази материя нещата могат да се разрязват по-лесно и да се пробиват дупки. Щом им показахме мъниста, те ни попитаха дали се ядат. Когато им обяснихме, че се закачат на ушите, те ни върнаха подаръка като ненужен. На същото основание те отказаха едно огледало, което им предложихме. Нашите чинии и чаши за чай бяха за тях толкова нови, че попитаха дали се правят от дърво. Помолиха ни за няколко образци, които искаха да покажат на приятелите си. В някои отношения проявяваха естествена учтивост, която ни възхити. Така например те се осведомиха къде да седнат и дали е позволено да се плюе по палубата.

Мнозина, преди да се качат на борда, казваха една дълга молитва, някои правеха движения, подобни на тези, каквито често бяхме виждали в заливите на Островите на приятелството и Дружествените острови. И в едно друго отношение те приличаха на островитяните от тези два архипелага. Едва стъпили на палубата, те се опитваха да вземат всичко, каквото бе близо до тях; вземаха го съвсем открито, като че ли бяха уверени, че няма да се разсърдим или да им попречим. Скоро ги убедихме, че има недоразумение и така зорко бдяхме, че те станаха по-предпазливи.

Първият, който стъпи на брега, бе лейтенант Уилямсън, когото изпратих да търси сладка вода. След като открил едно голямо езеро, той искал да слезе на още едно място, но туземците му попречили. Една тълпа от тях се нахвърлила върху лодката, за да краде греблата, пушките и всичко, каквото им попадне. Нашите хора били така притиснати, че открили огън и убили един туземец. Аз узнах за това нещастно обстоятелство едва след като напускахме острова. Както ми разказа по-късно господин Уилямсън, туземците отнесли убития си другар и били толкова поразени от смъртта му, че отстъпили надалеч и със знаци дали на нашите моряци да разберат, че могат да слязат на брега.

Беше между четири и пет часа, когато самият аз придружен от три въоръжени лодки и двадесет морски стрелци, слязохме на сушата. Исках да опитам водата на езерото и да видя какво е настроението на жителите, няколкостотин от които се бяха събрали на песъчливия бряг. Щом стъпих на твърда земя, всички паднаха по очи и въпреки подканящите ми жестове дълго останаха в това раболепно положение. След това те донесоха много прасенца и ни ги подадоха заедно с банани. Благодарих им за това доказателство за приятелските им чувства и им подарих различни неща, които бях донесъл от кораба. Водата бе добра и крайбрежната ивица даваше възможност бъчвите да се пълнят удобно. Езерото продължаваше към вътрешността на острова и в далечината се губеше в хоризонта.

Разменната търговия започна в мига, в който слязохме. Продаваха ни свине и сладки картофи, а ние заплащахме с парчета желязо, които бяха грубо обработени във формата на длета. При черпенето на вода не срещнахме никакви пречки, напротив, туземците помагаха на нашите хора при търкалянето на бъчвите и с готовност оказваха всички услуги, кои то се искаха от тях.