Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (176) (Корабни дневници)

От Уналашка до Хавай

Няколко дни след нашето заминаване на 28 октомври 1778 г. по време на една буря на „Резолюшън“ бяха изтръгнати наведнъж три платна, а и на „Дисковъри“ се случиха тежки нещастия. Намерихме се в голяма опасност да бъдем захвърлени към бряг, на който бушуваше страхотен прибой. След това останалата част от пътя до Сандвичевите острови бе измината без достойни за отбелязване събития.

Карта на Първо и Второ пътешествие

На 30 ноември стигнахме до един нов остров от Сандвичевите острови, който туземците наричат Овхихее (Хавай). Не стана нужда дълго да чакаме канутата и ето че отново получихме банани. Никога досега не бях виждал първобитни народи, които да се държат така доверчиво и свободно като тукашните. Островитяните изпратиха общо на борда нещата, които искаха да продадат и чак след това самите те дойдоха на задната палуба, за да се спазарят.

Въпреки че неведнъж бяхме ходили в Таити, хората там никога не ни оказваха такова голямо доверие. От това поведение към нас аз заключих, че и помежду си те са по-доверчиви и честни, отколкото хората на Таити. Трябва да кажа, че при разменната търговия те нито един път не се опитаха да ни измамят или да ни окрадат. При това те добре умееха да търгуват и знаеха от какви точно неща имаме нужда. Въпреки че ни носеха големи количества хранителни припаси и особено млечни прасенца, те държаха да получат добри цени и по-скоро вземаха стоките си обратно, отколкото да ни ги продадат евтино.

Няколко дни бях разделен от „Дисковъри“, който бе поел по друг път и при мъгливо време ни бе загубил. Междувременно аз заобиколих острова, за да установя каква точно е неговата форма, и купих припаси. Тъй като имах сол, можех да мисля за приготвянето на трайни запаси, а именно по-големи свине, които са най-подходящи за осоляване, ни се предлагаха най-малко. Малките животни, от които имаше толкова много, умряха на борда след няколко дни, а зарзаватът изгни. Много ни досаждаха жените, които тук са безсрамни като никъде другаде. Те на тълпи идваха на кораба, мушеха се между моряците и не искаха да си вървят.

Първия ден на новата година (1779) донесе гъсти облаци, които покриха цялото небе, и изпратиха на земята силен порой. През следните дни слязох край югоизточния бряг на острова и отново се събрахме с „Дисковъри“, който бе пропъден от неблагоприятни ветрове. През нощта лавирах, а през деня на няколко пъти спирах край брега, за да дам на населението възможност да търгува.

На 5 януари заобиколихме южния нос и стигнахме до една местност, откъдето ни носеха малко припаси. Тази част на острова, изглежда, не е подходяща за обработване и навсякъде носи следи от вулканична дейност. Макар че във вътрешността не дими никакъв вулкан, виждат се опустошения, причината за които не може да бъде друга.

На западния бряг земята бе извънредно плодородна и един път ни заобиколиха не по-малко от хиляда канута. Тези хора доказваха, че имат миролюбиви намерения с това, че нито един от тях не бе въоръжен. Ако някой от тези много хора покажеше склонност към кражба, то не би имало какво да се чудим на това. И наистина един от тях взе кормилното гребло на една от лодките и се отдалечи с него, преди да открием неговото деяние. За да покажем на сънародниците му нашата мощ, аз заповядах да дадат след него няколко изстрела. Това, че умишлено не го улучихме, само ги учуди.

На 17 януари 1779 г. хвърлихме котва в един залив, който местното население нарича Каракакуа. Двата кораба бяха пълни с хора, а наоколо имаше канута. По време на моите пътувания още никога не бях виждал толкова много души, събрани на едно място, защото брегът гъмжеше от тях, а стотици плуваха около нас. Тази сцена ни учуди, и на кораба имаше малко хора, които съжаляваха, че през миналото лято не съм намерил северозападния морски път. Ако бях в това отношение по-щастлив, то нямаше да се върна в Сандвичевите острови и така да мога да обогатя нашето пътуване с едно откритие, което наистина е последно, но в повече от едно отношение изглежда най-важното, което досега европейци са правили в Южно море.

(Това са заключителните думи в дневника на Кук, който по-късно е бил продължен от лейтенант Кинг. Това е наистина „последното откритие“, което големият капитан и откривател прави. Времето от 17 януари до 14 февруари, деня на смъртта на Кук, е изпълнено с редица не особено ясни или съдбоносни събития. Отношенията между туземното население и екипажа на кораба са добри и обичайната размяна на стоки се развива без значителни произшествия, въпреки че — противно на първоначалното добро мнение на Кук — поради така наречени „кражби“ отново се стига до всевъзможни разногласия.

Но изглежда, че Кук, без самият той да се досети за това, започва да играе неочаквана роля в обтегнатите отношения между жреците и главатарите на острова. Едва много десетилетия по-късно един живущ в Хавай мисионер научава някои подробности за това. От отдавнашни времена се предавало от уста на уста сказанието за един главатар Ромо, който в припадък на умопомрачение унищожил много хора и накрая отпътувал в морето като обявил, че някога ще се върне за благото на цялата страна. Когато Кук дошъл, свещениците обявили, че отново се е върнала оная легендарна, обожествявана личност, защото мислели, че по този начин ще засилят влиянието си в ущърб на това на главатарите. От това пък се породило едно отрицателно отношение у главатарите срещу Кук, което се увеличило още повече, след като поради дългия престой нуждата от хранителни припаси започнала да надхвърля възможностите на околните селища.

Търканията щели да приключат със заминаването на двата кораба на 4 февруари, но една буря повредила „Резолюшън“, така че трябвало отново да се върнат в залива Каракакуа, за да поправят мачтата и платното. За туземците било обременително да доставят нови припаси. Настроението в полза на Кук, което жреците били превърнали в боготворене, се променило и противната партия на главатарите го довела до вражески действия.

Нещата се изостряли. Поради някаква кражба „Дисковъри“ задържал едно кану. След това островитяните отвлекли една лодка от „Дисковъри“. Тогава Кук на 14 февруари опитал да докара на своя кораб като заложник главния главатар. Тази мярка се сблъскала със съпротивата на жената на засегнатия и на другите главатари. Сцената се разиграла на брега, където поради някакво недоразумение бил застрелян един знатен туземец.

Врявата нараствала. Възмущението на населението се изразило с ругатни и градушка от камъни срещу дебаркиралото английско поделение. Когато населението дало отдушник на огорчението си с копия, морските стрелци започнали залпово да стрелят в тълпата, която въпреки това със силен войнствен вик се хвърлила напред и убила четирима войника. Кук се обърнал от брега към своите лодки и им извикал да спрат огъня. В този миг той получил отзад смъртоносен удар с кама, паднал по лице във водата, а неприятелите му продължавали да го мушкат. Под защитата на огъня на своите другари останалите стигнали до лодката.

Тогава капитан Клерк поел командуването над експедицията и негова заслуга е, че въпреки желанието на офицерите и на екипажа постъпил в духа на разбиранията на Кук и не предприел акция на отмъщение. Той действувал с умение, но и с твърдост и успял да постигне да бъдат предадени от островитяните останките на Кук — които били разпознати само по едно тежко, получено преди години нараняване на пръста — и да бъдат погребани по моряшки обичай.

На 22 февруари 1779 г. „Резолюшън“ и „Дисковъри“ напуснали Хавай и отново се отправили към Камчатка, като още един път напразно напреднали срещу голямата ледена бариера. Още преди да се върнат в пристанището на Петропавловск капитан Клерк, който още отдавна боледувал от туберкулоза, умрял. Тогава командуването над двата кораба поел лейтенант Гоър, а лейтенант Кинг станал капитан на „Дисковъри“. Те се върнали в родината през Китай и Южна Африка повече от четири години след заминаването си от Англия. Паметта на Кук била почетена от Кралското дружество с издаването на златен Куков медал, на предната страна на който е образът на Кук с надпис: „На пламенния изследовател на океана“.)