Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (3) (Корабни дневници)

Инцидент на Огнена земя

По време на нашето пътуване от Рио де Жанейро до южната точка на Америка не ни се случи нищо достойно за отбелязване. Един път видяхме, че морето е покрито с големи жълтеникави ивици, дълги половин миля и широки от триста до четиристотин морски сажена, и когато черпехме по тези места вода забелязахме, че цветът се дължи на снопчета малки влакна, като за нас остана неясно дали са от растителен или от животински произход. На 11 януари 1769 г. се показа брегът на Огнена земя. Докато плавахме на разстояние от две-три лиги от брега, на няколко места видяхме дим, който вероятно бе някакъв сигнал за нас, защото той преставаше, щом като преминехме. На 14-ти влязохме в пролива Льо Мер, където дрейфувахме в такъв силен прилив, че нашият бугшприт беше почти непрекъснато под водата. Пуснахме котва в един малък залив между носовете Сан Диего и Сан Винсент. Нашите двама естественици поискаха да слязат на суша и аз с удоволствие предоставих на тяхно разположение една ладия. Когато се завърнаха, бяха събрали повече от сто непознати растения и цветя, но не бяха видели никакви туземци. С тях се срещнахме най-напред в залива Буен Сусесо. Те се държаха приятелски и проявиха голяма радост, когато им подарихме няколко панделки и мъниста. Ядоха хляб и месо, макар явно да правеха това без голямо удоволствие. С отвращение отблъснаха нашите вино и ракия, след като ги опитаха. Рано сутринта на 16 януари Бенкс и Солъндър, придружени от хирурга Мънкхауз, от астронома Грийн, техните слуги и двама моряци, предприеха излет. Неговата цел бе една планина, която изглеждаше близо. От песъчливия бряг те достигнали една гора, след това едно блато, покрито с нисък храсталак от брези, високи три стъпки, така преплетени помежду си, че не било възможно да се разгърнат, за да се проправи път сред тях. Освен това при всяка стъпка затъвали до глезени в блатото.

Въпреки умората си компанията продължила своя път независимо от това, че времето, което дотогава било хубаво като през английски майски ден, станало студено и мъгливо. С труд били преминали около една трета от блатото, когато Бюкън, един от рисувачите, получил епилептичен припадък. След като запалили огън, тези от тях, които били най-уморени, останали при болния, докато господата Бенкс, Солъндър, Грийн и Мънкхауз продължили пъти си и благополучно достигнали планината, където били възнаградени за усилията си с богат трофей от растения. Студът се засилил, паднал много сняг и положението станало доста обезпокоително, тъй като било невъзможно да стигнат до кораба през този ден. Обратният път протекъл добре до един малък хълм, където се съединили с останалите. Когато след една кратка почивка продължили, д-р Солъндър, който от норвежките планини познавал действието на големия студ, предупредил своите спътници в никакъв случай да не се поддават на умората. „Който седне — извикал той, — заспива, а който заспи, е загубен.“ Въпреки това д-р Солъндър бил първият, който легнал върху снега и въпреки всички увещания настоявал да му разрешат да подремне няколко минути, нещо, което щяло да му възвърне силите. Трябвало да изпълнят молбата му и един негър на име Ричмънд последвал неговия пример. Когато след пет минути събудили доктора, той почти бил загубил възможността да си служи с крайниците. Него поне можели да го накарат да върви, но бедният Ричмънд въпреки всички усилия не помръдвал. Един моряк и един от слугите негри (на г-н Бенкс), които най-малко страдали от студа, останали при него, останалите се довлекли до една горичка, където запалили огън.

След като групата малко се постоплила и си починала, двама слуги тръгнали към изостаналите, за да ги доведат. След половин час двамата се върнали на мястото, където бе останал Ричмънд, те не намерили никого и не получили никакъв отговор на виковете си. Тогава си спомнили, че морякът носел единственото шише ром, което били взели със себе си. Морякът положително бил използувал ромът, за да подкрепи Ричмънд; и тримата са пили и след това са се заблудили. Валял гъст сняг и загубили всяка надежда да намерят тримата нещастници. Към полунощ чули викове и когато господин Бенкс тръгнал по посока към гласа, той намерил моряка, който едва можел да се държи на краката си и да мълви за помощ. По указанията, които дал този човек, когато след малко дошъл на себе си край огъня, намерили останалите двама. Ричмънд бил прав, но не можел да направи нито крачка, неговият придружител лежал на земята безчувствен като камък. Тъмната нощ, дълбокият сняг и храстите, на които попадали на всяка крачка, правели всяка помощ невъзможна. Нямало и как да се накладе огън и не останало нищо друго, освен да положат двамата измръзнали на клонки и дебело да ги затрупат със съчки. А някои от дошлите на помощ вече започвали да губят съзнание.

Нощта била страхотна. Двама от пътниците можели да бъдат смятани за мъртви, двама други били много болни, не знаели пътя за кораба и за храна имали само един лешояд, когото били застреляли по пътя. При това царял силен студ, въпреки че на тази ширина беше разгарът на лятото, на 21 декември бе най-дългият ден. На сутринта все още продължавало да вали, но най-сетне едно място на небето, където било слънцето, станало малко по-светло, снегът падал на големи парцали от дърветата и облаците се разпръснали. Естествено първото, което направили, било да се погрижат за пострадалите — двамата били мъртви.

За десетината мъже лешоядът бил твърде оскъдна закуска, която обаче позаситила острия глад и им дала известни сили. Към десет часа тръгнали и след осем тежки часа неочаквано стигнали брега недалеч от нас.

През следващите дни ние по-отблизо се запознахме с туземците. Те живеят в грубо построени колиби. Наредени кръгообразно и наведени един към друг на върха, в земята се забиват пръти. На изложената на вятъра страна се натрупват клони и сено; вратата, от която излиза и димът, е разположена откъм тази страна, където няма вятър. Вътре няма никаква друга мебелировка, освен сено, което служи за седене и лежане. На цвят хората са тъмномедени като желязна ръжда, смесена със зехтин, и носят дълги черни коси. Цялото им облекло се състои от една кожа от лама или тюлен, наметната на рамената веднага след одирането на животното, от груби обуща от същата материя, които достигат до над глезените, а при жените и от една пола. И двата пола се мажат, например жените около очите с бяла боя, а останала част от лицето — на черни и червени резки. Макар и Огнена земя да не е така бедна, както по-рано са я описвали, все пак поради климата си тя спада към една от най-мизерните области на земята.