Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (44) (Корабни дневници)

Жителите бяха номади

Кожата им бе така покрита с дим и прах, че истинската боя много трудно можеше да се разпознае. Ние няколко пъти търкахме тялото им с мокър пръст, за да махнем пласта мръсотия, но винаги без успех. Те изглеждат черни като негри, но цветът им не е по-тъмен от шоколад. Не може да се каже, че чертите на лицето им са неприятни. Нямат нито плоски носове, нито обърнати бърни, зъбите им са бели и равномерни. Носят косата си къса, но тя по начало е дълга и черна. Такъв цвят има и гъстата им къдрава брада, която също не трябва да е много дълга. Един ден срещнахме мъж с брада, по-дълга, отколкото я носеха останалите. На другия ден точно тази брада бе най-къса от всичките и когато го прегледахме, оказа се, че краищата на космите са опърлени. Това ни доказа, че туземците поддържат косата си в ред чрез опърляне, още повече че нито един път не намерихме при тях нож.

И двата пола ходят напълно голи. Те оставят да се виждат всичките части на тялото им така спокойно, както ние ръката или лицето. Главното им украшение се състои в кокала, който носят в преградата на носните дупки. Как е произлязла тази болезнена и неудобна мода не можахме да установим. Кокалът е дебел колкото пръст и тъй като е дълъг от пет до шест инча, минава през цялото лице. Той съвсем затваря носните дупки и затова тези хора трябва да дишат с широко отворена уста и при говорене силно гъгнят. Нашите моряци наричаха тези кокали бугшпритен рей и той действително представляваше такава странна гледка, че в началото едва се сдържахме да не се засмеем. Освен това украшение те притежаваха гердани от миди, гривни и пояси от шнурове, изплетени от коси. Някои носят един вид яка от миди. Боядисват тялото си с бяла и червена боя. Червеното се нанася на големи петна на гърдите и рамената, бялото на по-широки или по-тесни черти. На тези рисунки не им липсва вкус. Те си слагат бяла боя и на лицето и правят кръг около очите. Червеното, изглежда, бе приготвено от охра, съставните части на бялото не можахме да установим. Те толкова ценяха украшенията си, че колкото и да им предлагахме не можахме да ги склоним да ни отстъпят нещо. Приемаха това, което им давахме, но никога не разбираха знаците ни, когато им искахме нещо в замяна. Същото равнодушие, поради което не проявяваха желание за разменна търговия с нас бе и причина нищо да не крадат. Ако желаеха нещо, честността им не издържаше, защото, когато им отказахме една костенурка, те се разяриха и прибягнаха към насилие. Тези костенурки имаха за тях стойност, всички останали неща ги оставяха равнодушни. Вече разправих, че по-късно намирахме разпръснати тук-там из гората предметите, които им бяхме подарили. Така едно дете хвърля играчките, които са му омръзнали. По тях не се забелязваха следи от болести. Големи неравномерни белези произлизаха от рани, които те сами си бяха нанесли, за да докажат болката си от смъртта на някой роднина.

Тъй като са номади, те, изглежда, нямат постоянни жилища, защото никъде не срещнахме поселения, които да приличат на села. Колибите им, ако можем да ги наречем така, са по-примитивни от всички, които бяхме виждали където и да било. Те имат приблизително формата на фурна и се правят от гъвкави, дебели колкото пръст пръчки, двата края на които се пъхат в земята, а отгоре се покриват с листа или дървесна кора. В подобни дупки спяха от двама до трима души със свито тяло. Закритата страна на колибата винаги е разположена срещу вятъра, а на откритата гори огън, който вероятно трябва да защищава срещу москитите. Може би те промъкват през тези дупки само главата и тялото си и просват краката си срещу огъня. Една бродеща орда построява такива палатки според нуждите си там, където временно намира храна, и ги напуска, щом околността се изтощи. Когато туземците прекарват някъде не повече от една или две нощи, те лягат зад храсти, високи около два фута.