Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (127) (Корабни дневници)

Двама млади новозеландци искат да ни придружат

Нашият лов на тюлени ни даде възможност да опознаем вкуса на туземците от още една страна. Те непрекъснато обграждаха палатките, в които топяхме мазнината. Изглежда, също като гренландците ценяха тази течност, за тях имаше значение даже и пяната, която изгребвахме, както и утайката, която оставаше на дъното на бъчвите. Няколко капки лошо миришеща мас бяха цяло богатство. Затуй трябва да се приеме, че това удоволствие е рядкост за тях.

Преди да пристигнем в Нова Зеландия, Омай бе изразил желание да вземе няколко новозеландци на своя остров. Такава възможност се представи, когато един новозеландец, на име Тавейхаруа, доброволно предложи да ни придружи. За да може да се покаже по достоен за произхода си начин, той взе със себе си за слуга един младеж, който се казваше Кокоа. Аз обясних на двамата, че има малка вероятност някога да се върнат в родината си. Но това им направи слабо впечатление. Когато майката на Тавейхаруа доведе сина си на борда, тя прояви нежност, каквато трябваше да се очаква между майка и син. След като Омай още един път ѝ направи подаръци, тя обеща да не пролива повече сълзи. И сдържа думата си, защото, когато на другия ден се върна да каже за последен път сбогом на сина си, беше много весела и ни напусна, без да се натъжи. Бащата на Кокоа се раздели със сина си напълно равнодушно. Струва ми се, че би му било по-тежко да се сбогува с кучето си. Без това равнодушие на най-близките роднини аз не бих позволил на младите хора да тръгнат с нас. И двамата малко биха загубили, ако не видеха отново Нова Зеландия и останеха в Таити.

На 25 февруари 1777 г. ние с благоприятен вятър минахме пролива и се обърнахме към североизток. Щом брегът изчезна от погледа ни, морската болест причини много неприятности на нашите новозеландци. Те с разбити сърца съжаляваха за решението си и всички успокоителни думи бяха напразни. Даваха воля на тъгата си с един вид песен, възхвалявайки родината си, с която завинаги се бяха разделили. Унилостта им трая дълго, но след като морската болест накрая попремина, жалбите им станаха по-редки и накрая секнаха. Те постепенно забравиха Нова Зеландия и близките си и така се привързаха към нас, като че ли открай време сме били заедно.

На 29 март „Дисковъри“ ни уведоми със сигнал, че се вижда земя. В същия миг и ние забелязахме от марса един остров с незначителни размери. През нощта, поради близостта на земя лавирахме, на следната утрин решихме да минем откъм западния бряг, тъй като слизането откъм южната страна бе невъзможно поради бушуващия прибой и лежащия пред нея риф.

Когато заобиколихме югозападния нос на острова, показаха се няколко туземци, които скочиха в морето и заплуваха към рифа, за да ни наблюдават оттам. Други ни придружаваха, като вървяха край брега и понякога се събираха на малки групи, при което издаваха къси крясъци. Скоро се приближихме до брега достатъчно, за да видим с далекогледите, че островитяните на брега са въоръжени с дълги копия и боздугани, които размахваха предизвикателно. Около главите на почти всички имаше плат, навит във формата на тюрбан. От другия край на брега спуснаха в морето една лодка, с която един мъж загреба към нас. По пътя смелостта му го напусна и той се върна. Тогава се качи още един, този път лодката дойде сравнително близо, но все пак спря на известно разстояние от нас. Когато Омай им извика нещо на езика на Таити, те придобиха смелост и дойдоха до кораба.