Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (37) (Корабни дневници)

Непрекъснато работят корабните помпи

Дотогава бе навлязло малко вода, но към два часа пробойната бе вече така голяма, че водата в трюма обезпокоително се покачваше. Поставихме хора на две нови помпи, едната се оказа негодна за употреба. Другите три работеха непрекъснато, но въпреки това нахлуваше толкова вода, че се страхувахме, че ще потънем веднага щом се изтръгнем от скалата. Така че приливът щеше да ни донесе не спасение, а гибел. Нашите лодки в никакъв случай не бяха достатъчни, за да закарат всички ни на брега и аз с ужас си помислих как в момента на потъването ще изчезне всяка дисциплина и ще започне страхотна борба за лодките. При това съдбата на тези, които останеха на борда и намереха смъртта си във вълните, би била вероятно не толкова страшна, колкото участта на другите, които щяха да стигнат до сушата с недостатъчно оръжия за защита в една страна, където рибарските мрежи не биха стигнали, за да им обезпечат храна.

Лесно можеше да се види какви чувства изпълваха всекиго. Личеше си по лицата. Но работата продължаваше непрекъснато. Към девет часа корабът се изправи. Когато към десет часа вечерта заплува, направихме едно последно усилие и с помощта на скрипеца на котвата благополучно го изведохме на свободна вода. Бяхме радостни, че водата в трюма, която бе почти четири фута, не се изкачваше по-високо. Но сега положението ставаше твърде опасно поради изтощението на нашите хора, което бе неизбежно след възбудата и след непрекъснатата двадесет и четири часова работа. Никой не можеше да остане по-дълго от пет минути при помпата, веднага след това изтощен се хвърляше на палубата. Изведнъж ми се стори, че екипажът ще изостави работата си напълно. Между вътрешната и външната обшивка на кораба има едно разстояние от осемнадесет инча. Човекът, който досега бе измервал височината на водата, бе изхождал от вътрешното дъно. Този, който го смени, мереше от външното дъно и така ни се стори, като че ли водата за няколко мига се е издигнала на осемнадесет инча. Скоро недоразумението бе открито и отчаянието премина в най-голяма надежда. Естествено в действителност нашето положение ни най-малко не бе се подобрило. Това настроение направи по-леко вдигането на котвата и разгъването на платната, с които се осмелихме да пътуваме. Че бяхме загубили една от нашите котви и че въжето на една друга бе прерязано от скалите за нас бе дреболия, на която никой не обръщаше внимание.