Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

9

Олтарът на Храма на Переландро представляваше плесенясала каменна стаичка с няколко застояли локви по пода. Проядените от молци гоблени по стените бързо се разпадаха на съставните си нишки. Осветяваха го единствено пастелното сияние на Измамната светлина и вялите напъни на сребристобяло алхимично кълбо, закрепено криво-ляво на стойка точно над стоманената плоча, която приковаваше Безокия жрец към стената на светилището. Локи виждаше само преграден със завеса вход на задната стена и нищо повече.

— Кало, Галдо — подкани Отец Окови послушниците, — бъдете добри момчета и затворете портата, ако обичате!

Двамата белодрешковци оставиха медната купа, отидоха при един от гоблените, отместиха го заедно и дръпнаха един скрит лост. В стената на светилището заскърца някакъв грамаден механизъм и двойната входна врата на храма започна да се затваря. Щом портите се приплъзнаха докрай със стърженето на камък върху камък, алхимичното кълбо изведнъж грейна ярко.

— А сега — рече Безокия жрец, като коленичи и струпа около себе си охлабените вериги на малки стоманени могилки — ела тук, Локи Ламора, да видим дали притежаваш дарбите, нужни, за да станеш послушник в този храм.

Локи и коленичилият Отец Окови стояха горе-долу лице срещу лице. В отговор на подканващия жест на жреца момчето се приближи и зачака. Жрецът набърчи нос.

— Виждам, че предишният ти господар все така се отнася недотам придирчиво към вонята на своите подопечни. Това скоро ще бъде поправено. Засега просто ми подай ръце, ето така. — Окови твърдо, ала внимателно насочи малките ръце на Локи, докато дланите на момчето опряха превръзката на очите му. — А сега… просто затвори очи и се съсредоточи… съсредоточи се. Нека всичките ти добродетелни мисли излязат на повърхността… Нека топлината на щедрия ти дух изтече през невинните ти ръце… О, да, точно така…

Локи донякъде се тревожеше, а донякъде се забавляваше, но бръчките по съсухреното лице на Отец Окови се изопнаха надолу, а устата му скоро зяпна в благоговейно очакване.

— Аааа! — въздъхна жрецът с преливащ от чувство глас. — Да, да, имаш някаква дарба… някаква сила… чувствам я… може би това дори е… чудо!

При тези думи Окови отметна глава, а Локи отскочи в обратна посока.

Дрънчейки с вериги, жрецът посегна с окованата си ръка към превръзката на очите и я свали със замах. Локи се сви — не знаеше как точно изглеждат празните очни орбити, но очите на жреца се оказаха съвсем нормални. Той дори примижа болезнено и ги разтърка няколко пъти, мръщейки се срещу ярката светлина на алхимичното кълбо.

— Аааа-ха-ха! — извика той и протегна ръце към Локи. — Излекуван съм! Излекуван съм! Виждам отново!

Локи зяпна като малоумен за втори път тази вечер — направо бе загубил ума и дума. Двете закачулени момчета зад него се разкискаха. Веждите на сирака се набърчиха подозрително.

— Ама ти не си… сляп наистина — рече той най-сетне.

— А ти явно не си глупав! — извика Окови и заподскача весело, от което коляновите му капачки изхлипаха. Той размаха окованите си ръце като птица, която се опитва да полети. — Кало! Галдо! Махнете тия проклети пранги от ръцете ми, за да преброим днешната благодат!

Двете закачулени момчета притичаха и направиха с оковите нещо, което Локи не можа да проследи докрай. Железата се разтвориха и паднаха с гръмко дрънчене на пода. Жрецът разтърка предпазливо кожата под тях — беше бяла като месото на прясна риба.

— Ама ти не си… жрец наистина! — додаде Локи, докато възрастният разтриваше китките си, за да им възвърне цвета.

— О, не — отвърна Окови. — Не, жрец съм. Само че не служа на, хм, Переландро. Нито пък моите послушници служат на Переландро. Нито пък ти ще служиш на Переландро. Локи Ламора, запознай се с Кало и Галдо Санца.

Момчетата с белите дрехи махнаха качулките си и Локи видя, че са близнаци — може би година-две по-големи от него и много по-яки. Имаха кожата с маслинен цвят и черната коса на истински каморци. Еднаквите им дълги, закривени носове обаче си бяха аномалия. Усмихнати, те се хванаха за ръце и се поклониха едновременно.

— Ами, здрасти — рече Локи. — Кой от вас… кой е?

— Днес аз съм Галдо — отвърна този, който му се падаше отляво.

— Утре сигурно аз ще съм Галдо — додаде другият.

— А може би и двамата ще искаме да сме Кало — допълни онзи, който беше заговорил пръв.

— С времето — намеси се Отец Окови — ще се научиш да ги разпознаваш по броя на белезите, които ритникът ми е оставил по задника на всеки. Единият вечно успява някак си да надмине другия. — Той застана зад Локи и сложи широките си тежки длани на раменете му. — Кретенчета, това е Локи Ламора. Както виждате, току-що го купих от предишния ви благодетел, господаря на Хълма на сенките.

— Помним те — каза предполагаемият Галдо.

— Сирак от Пожарището — додаде предполагаемият Кало.

— Отец Окови ни купи, след като ти дойде — завършиха те ухилени в един глас.

— Престанете с тия глупости — скастри ги с царствен глас Отец Окови. — Вие двамата току-що пожелахте да сготвите за вечеря. Грах и наденица в масло, двойна порция за новото ви малко братче. Захващайте се. Ние с Локи ще се оправим с касата.

Като се хилеха и правеха неприлични жестове, близнаците изтичаха към преградения със завеса вход и хлътнаха зад нея. Локи чуваше как стъпките им се отдалечават по някакви стълби, а после Отец Окови му посочи да седне до медната купа.

— Сядай, момче. Да си поприказваме за това какво става тук. — Окови се настани на мокрия под, скръсти крака и се вторачи замислено в Локи. — Бившият ти господар рече, че можеш да смяташ по малко. Вярно ли е?

— Да, господарю.

— Не ме наричай господарю. От това ми настръхват ташаците и ми се пукат зъбите. Наричай ме просто Отец Окови. Я да видим тъй, както си седиш, дали можеш да изсипеш купата и да преброиш парите вътре.

Локи се опита да придърпа купата към себе си. Не успя да я помръдне и разбра защо Кало и Галдо предпочитат да си делят товара. Окови я бутна и съдържанието й най-сетне се изсипа на пода до момчето.

— Много по-трудно е да я откраднат, като е толкова тежка — обясни Окови.

— Как така… как така се преструваш на жрец? — попита Локи, след като отдели целите медни монети и парчетата мед на отделни купчини. — Не се ли боиш от боговете? От гнева на Переландро?

— Разбира се, че се боя — отвърна Окови и прокара пръсти през заоблената си проскубана брада. — Много се боя. Както казах, аз съм жрец, само че не съм жрец на Переландро. Аз съм посветен служител на Безименния Тринайсети, Пазителя на крадците, Уродливия страж, Благодетеля, Бащата на необходимите предлози.

— Но… боговете са само дванайсет.

— Странно колко хора са тъй печално погрешно осведомени по въпроса, мило мое момче. Представи си, ако обичаш, че Дванайсетте случайно си имат и по-малък брат — черната овца, на когото се е паднала властта изключително над крадците като теб и мен. Въпреки че Дванайсетте не позволяват името му да бъде произнасяно и чуто, те все още изпитват някаква привързаност към неговите веселяшки шибани номера. Затова сгърбени стари позьори като мен нито ги удря гръм, нито ги кълват гарги, задето са се нанесли в храма на по-почтен бог като Переландро.

— И ти си жрец на този… Тринайсетия?

— Точно така. Жрец на крадците и жрец крадец. Каквито някой ден ще станат и Кало и Галдо и какъвто може да станеш и ти, стига да си струваш дори жалките грошове, които платих за теб.

— Но… — Локи се пресегна и вдигна кесията на Създателя на крадци (торбичка от ръждивочервена кожа) от купчината мед и я подаде на Окови. — Щом си платил за мен, защо бившият ми господар остави подаяние?

— А… Бъди спокоен, платил съм за теб и ми излезе евтино, а това не е подаяние. — Окови развърза кесийката и остави съдържанието да се изсипе на дланта му — един-единствен бял зъб от акула, дълъг колкото палеца на Локи. — Виждал ли си такъв преди?

— Не… Какво е това?

— Смъртен знак. Зъбът от вълча акула е личната сигла на Капа Барсави — шефа на бившия ти господар. Мой и твой началник също, прочее. Той означава, че ти си толкова начумерено и твърдоглаво копеленце, че бившият ти господар е отишъл при Капа и е получил разрешение да те убие.

Окови се ухили, сякаш просто разказваше неприличен виц. Локи се разтрепери.

— Това кара ли те да се позамислиш, момче? Хубаво. Огледай това нещо, Локи. Хубавичко и внимателно го огледай. То означава, че за смъртта ти е платено. Купих го от бившия ти господар, когато те взех на далавера. Това значи, че дори самият Херцог Никованте утре да те осинови и да те обяви за свой наследник, аз пак мога да ти строша черепа и да те прикова на стълб и никой в този град няма да си мръдне шибания пръст!

Окови прибра чевръсто зъба обратно в червената кесия и окачи тънката връв на врата на Локи.

— Ще носиш това — рече възрастният, — докато не отредя, че си достоен да го махнеш, или докато се възползвам от властта, която то ми предоставя, и… хоп! — Той сряза с два пръста въздуха току пред гърлото на Локи. — Скрий я под дрехите си и през цялото време я дръж до кожата си, за да ти напомня колко близо, колко непосредствено близо си до това през нощта да ти прережат гърлото. Ако предишният ти господар не беше с една идея по-алчен, отколкото е отмъстителен, изобщо не се съмнявам, че сега щеше да се носиш по вълните на залива.

— Какво съм направил?

Окови направи нещо с очите си, което накара момчето да се почувства по-дребно само задето се е опитало да възрази. Локи се сгуши и започна да си играе с кесийката.

— Моля ти се, момче, да не започваме да се обиждаме помежду си на акъл. В живота има само три вида хора, които никога не можеш да преметнеш — собствениците на заложни къщи, курвите и родната ти майка. Тъй като майка ти е умряла, аз заех нейното място и поради това съм неподатлив на будалкане. — Тонът му стана сериозен. — Много добре знаеш защо бившият ти господар е имал причина да е недоволен от теб.

— Той каза, че не съм бил… благоразумен.

— Благоразумен — повтори Окови. — Хубава дума. Не, не си. Той ми разказа всичко.

Локи вдигна поглед от купчинките с монети. Очите му бяха широко отворени и сълзите напираха в тях.

— Всичко?

— Всичко. Докрай. — Окови впери в момчето продължителен, изтормозващ поглед и въздъхна. — Колко са жертвали днес добрите граждани на Камор за благото на Переландро?

— Двайсет и седем медни барона, мисля.

— Хммм. Значи малко повече от четири сребърни солона. Днес не върви. Но това е по-добро от всички други форми на кражба, с които съм се срещал.

— И тези пари ли крадеш от Переландро?

— Разбира се, че ги крада, момчето ми. Споменах ти, че съм крадец, нали? Но не от крадците, с които си свикнал, а по-добър. Цял Камор е пълен с идиоти, които ги спипват и ги бесят само защото си мислят, че кражбата е нещо, което се върши с ръце — Отец Окови се изплю.

— Ами… ти с какво крадеш, Отец Окови?

Брадатият жрец щракна с пръсти до слепоочието си, после се ухили широко и почука по зъбите си.

— С мозък и дълъг език, моето момче, с мозък и дълъг език. Наместих си задника тук преди тринайсет години и оттогава благочестивите балами от Камор ми снасят парички. Освен това съм прочут от Емберлен до Тал Верар, но се занимавам с тая работа най-вече заради сухата пара.

— Не ти ли е зле тук? — попита Локи, докато оглеждаше печалната обстановка в храма. — Затворен си тук и не излизаш никъде?

— Това малко вехто задкулисие представлява целият ми храм дотолкова, доколкото и бившият ти дом е гробище — изкиска се Окови. — Ние тук сме друг вид крадци, Ламора. Нашите средства са измамата и заблуждението. Ние не вярваме в упорития труд, щом много повече може да се постигне с притворно лице и хубавичко замотаване.

— Значи… вие сте… като залисниците.

— Може би, доколкото бъчва огнено масло се родее с щипка лют пипер. Точно затова платих за теб, момчето ми, макар че боговете са те дарили със здрав разум толкова, колкото са дарили и моркова. Лъжеш като шарена черга. Кривиш си душата като акробат — гръбнака си. Мога да направя нещо от тебе, ако реша да ти се доверя.

Блуждаещият му поглед отново се спря на Локи и момчето предположи, че от него се очаква да каже нещо.

— Много бих искал — прошепна то. — Какво да правя?

— Можеш да започнеш с разказ. Искам да чуя за всичко онова, което си правил на Хълма на сенките. Глупостите, дето си извършил, та си ядосал толкова бившия си господар.

— Но… ти каза, че вече знаеш всичко.

— Така е. Но искам да го чуя от теб, просто и ясно, и то от самото начало, без връщания назад и без пропуски. Ако се опиташ да скриеш нещо, което зная, че трябва да споменеш, нямам избор, освен да реша, че не си достоен за доверието ми — а моя отклик на това вече го носиш на шията си.

— Откъде да започна? — попита Локи с едва доловима сянка от хитрина в гласа.

— Можем да започнем с най-скорошните ти простъпки. Има закон, според който братята и сестрите от Хълма на сенките никога не бива да се делят, но бившият ти господар ми каза, че си го нарушил два пъти и си се мислел за достатъчно хитър, че да ти се размине.

Бузите на Локи се изчервиха като домати и той заби поглед в пръстите си.

— Разкажи ми, Локи. Създателя на крадци ми каза, че си организирал убийството на две други момчета от Хълма на сенките и той не се досетил, че ти си замесен, чак докато и второто не си отишло. — Окови събра пръсти пред лицето си и загледа спокойно момчето със смъртния знак на шията. — Искам да знам защо си ги убил. Искам да знам и как си ги убил, и искам да го чуя от собствената ти уста. Начаса.