Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (95)

5

Джийн се строполи на колене.

Дървеницата се опита да се промуши покрай Локи, но той го избута обратно в кухнята, напрегнал всичките си изтощени сили, с думите:

— Не, Дървеница, недей…

Но вече беше късно. Момчето се тръшна върху масата от вещерско дърво и избухна в плач.

„Богове! — мислеше Локи, когато, препъвайки се, подмина Джийн и влезе в Гардероба. — Богове, какъв глупак съм бил! Трябваше да си вдигнем чукалата и да бягаме!“

— Локи… — прошепна Джийн и се строполи по очи, а пръстите му се гърчеха, трепереха и тръпнеха, все едно е получил припадък.

— Джийн! Богове, какво ти стана? — Локи клекна до едрия мъж и сложи ръка под тежката му кръгла брадичка. Сърцето на Джийн биеше учестено… Той гледаше Локи с широко разтворени очи, устата му ту се отваряше, ту се затваряше и не можеше да изплюе думите. Мислите на Локи препускаха.

Отрова? Някакъв вид капан? Алхимичен трик, оставен в стаята? Защо той не бе засегнат — толкова нещастен ли се чувстваше вече, че симптомите още не бяха привлекли вниманието му? Огледа се трескаво из стаята и погледът му съзря тъмен предмет между проснатите тела на близнаците Санца.

Ръка — отсечена човешка ръка, сива, съсухрена, сбръчкана. Лежеше с разтворена нагоре длан и сгърчени навътре пръсти. Едно име бе извезано с черен конец върху дланта. Буквите бяха изписани нескопосно, ала въпреки това се разчитаха ясно, защото надписът бе поръбен със съвсем слаб бледосин огън:

ДЖИЙН ТАНЕН

„Какво само можех да ти причиня, ако можех да извеза истинското ти име!“ — изплуваха неканени думите на Соколаря в ума на Локи. Джийн отново изстена, гърбът му се изви от болка. Локи посегна към отрязаната ръка. Дузина планове изникнаха в ума му — да я накълца на парчета с брадва, да я опърли на алхимична плоча, да я изхвърли в реката… Почти нищо не разбираше от практическа магия, но несъмнено всяко нещо беше по-добре от нищо.

Нови стъпки заскриптяха по счупените стъкла в кухнята.

— Не мърдай, момче. Не мисля, че в момента дебелият ти приятел може да ти помогне. Точно така, седи си там.

Локи вдигна едната от брадвите на Джийн, стисна я в лявата си ръка и застана на вратата.

Един мъж бе застанал на входа на коридора — изглеждаше съвсем непознат на Локи. Беше с червеникавокафяво наметало с отметната качулка, разкриваща дълга права черна коса и увиснали черни мустаци. В дясната си ръка почти нехайно държеше арбалет, прицелен в Дървеницата. Щом Локи се появи на вратата на Гардероба, мъжът се облещи.

— Не може да бъде — рече той. — Ти не трябва да си тук.

— Ти си човекът на Сивия крал — рече Локи. Беше се подпрял с лявата си ръка на стената зад вратата, все едно се подпираше — всъщност криеше брадвата.

— Един от човеците на Сивия крал. Той си има няколко.

— Ще ти платя, колкото кажеш — рече Локи. — Кажи ми къде е той, какво прави и как мога да избегна Вързомага.

— Не можеш, това ти го казвам безплатно. Колкото кажа? Нямаш толкова сухо.

— Имам четирийсет и пет хиляди цели крони.

— Имаше — рече стрелецът почти дружелюбно. — Вече нямаш.

— Стрелата е една — посочи Локи. — Ние сме двама. — Джийн изстена на пода зад него. — Струва си да се замислиш.

— Не ми изглеждаш много добре, а и момчето не ми се вижда от ячките. Момче, казах ти да не мърдаш.

— Една стрела няма да ти стигне — рече Дървеницата с поглед, леден от гняв, какъвто Локи не бе виждал досега у него. — Нямаш представа с кого се ебаваш.

— Стрелата е една — повтори Локи. — Беше за Дървеницата, нали? Ако мен ме нямаше тук, щеше да го застреляш като нищо. После да довършиш Джийн. Похвално си го нагласил. Но сега сме двама, а оръжието ти е само за един.

— По-полека, господа — рече човекът на Сивия крал. — Не виждам някой от вас да напира да му пробия дупка в лицето.

— Не знаеш с кого си имаш работа. И на какво сме способни. — Дървеницата леко разкърши китка и нещо изпадна в дланта му от ръкава. Локи едва мярна движението — какво ли беше? „Номерът на сирака“? О, богове… Какво ли можеше да направи той срещу стрела от арбалет…

— Дървеница… — измърмори той.

— Кажи му, Локи. Кажи му, че представа си няма с кого се ебава. Кажи му, че представа си няма какво ще го сполети! Можем да му надвием.

— Ха някой от вас е мръднал, и стрелям. — Стрелецът отстъпи крачка назад, прицели се и започна да насочва арбалета ту към Локи, ту към Дървеницата.

— Дървеница, недей…

— Можем да му надвием, Локи. Ти и аз. Не може да спре и двама ни. По дяволите, бас държа, че не може да спре никой от нас.

— Дървеница, чуй ме…

— Слушай приятеля си, момче! — Натрапникът се потеше зад дулото на оръжието.

— Аз съм Джентълмен копеле! — заяви Дървеницата бавно и сърдито. — Нас никой не ни закача. И никой не ни надвива. Ти ще си платиш!

И момъкът скочи на крака и вдигна нагоре „Номера на сирака“, а по нежното му лице бе изписана твърда, пламенна решителност. Арбалетът изщрака, свистенето на тетивата му отекна невъзможно гръмко сред затворените стъклени стени на кухнята.

Стрелата, която трябваше да улучи Дървеницата между очите, се заби във врата му.

Той отскочи назад като ужилен; коленете му омекнаха във въздуха, той се завъртя и рухна на земята, а безполезният „Номер на сирака“ изхвърча от ръцете му.

Човекът на Сивия крал захвърли арбалета и бръкна да извади кинжала от пояса си, но брадвата, която Локи криеше, изскочи преди него от вратата, поела целия му гняв. Джийн бе способен да разцепи главата на мъжа с острието. Локи успя само да го цапардоса с тежестта. Но и това беше достатъчно — топката го уцели в дясното око, той трепна и изкрещя от болка.

Локи вдигна арбалета и нападна с вой натрапника. Стовари приклада върху лицето му, носът му се счупи и шурна кръв. Мъжът се строполи и главата му тресна в коридорната стена от елдерглас. Щом падна, той вдигна ръце нагоре в опит да се опази от следващия удар на Локи. Локи счупи пръстите му с арбалета. Крясъците на двамата се смесиха и отекнаха в затвореното пространство.

Локи приключи, като заби единия извит край на лъка в слепоочието на мъжа. Главата му се завъртя, по стъклото плисна кръв и той се свлече безжизнено в ъгъла на коридора.

Локи захвърли арбалета, завъртя се на пети и притича до Дървеницата.

Стрелата беше пронизала врата на момчето вдясно от гръкляна, забита чак до перата, а от раната шуртеше тъмна кръв. Локи коленичи, прегърна главата на Дървеницата и напипа стърчащия от другата страна на врата му връх. По ръцете му потече лепкава топлина — усещаше как тя се излива при всяко откъслечно вдишване на момчето. Очите на малкия бяха широко отворени и вперени в него.

— Прости ми — изхълца Локи през сълзи. — Проклет да съм, Дървеница, аз съм виновен! Можехме да избягаме. И трябваше. Моята гордост… Ти, и Кало и Галдо. Тази стрела трябваше да е за мен.

— Твоята гордост — прошепна момчето. — Оправдана е. Джентълмен… копеле.

Локи притисна раната на момчето — представяше си, че някак би могъл да спре прилива на кръв, но момчето извика и Локи отдръпна разтрепераните си пръсти.

— Оправдана е! — изхъхри Дървеницата и от ъгълчето на устата му потече кръв. — Аз… нали не съм помощник? Не съм… чирак… а съм истински Джентълмен копеле?

— Ти никога не си бил помощник, Дървеница. Никога не си бил чирак — изплака Локи, опита се да приглади назад косата на момчето и се отврати от кървавия отпечатък, който остави на бледото му чело. — Храбро малко кретенче! Храбро глупаво копеленце. Аз съм виновен, Дървеница, моля те… моля те, кажи ми, че само аз съм виновен.

— Не — прошепна Дървеницата. — О, богове… боли… как боли…

И дъхът му секна в прегръдките на Локи. Не каза нищо повече.

Локи впери поглед нагоре. Струваше му се, че творението на пришълците, стъкленият таван, огрявал с топла светлина живота му толкова дълги години, сега изпитва удоволствие, като му свети единствено в тъмночервено — отражението на пода, на който седеше с бездиханното тяло на Дървеницата в прегръдките си, което още кървеше.

Можеше да не излезе от печалния си унес цяла нощ — но Джийн изстена силно в съседната стая.

Локи се сепна и се опомни. Положи възможно най-нежно главата на Дървеницата на земята, изправи се с олюляване и отново вдигна брадвата на Джийн. Движенията му бяха бавни и несигурни. Той се върна в Гардероба, издигна брадвата над главата си и я стовари с всичката сила, която успя да събере, върху магическата ръка, лежаща между телата на Кало и Галдо.

Бледосиният огън угасна, щом острието се заби в изсъхналата плът. Джийн изпъшка шумно зад гърба му — Локи го прие за насърчителен знак. Методично и злобно, той накълца ръката на парченца. Кълцаше жилавата кожа и крехките кости, докато черният конец, с който бе извезано името на Джийн, не се разкъса и синьото сияние не угасна напълно.

Стоеше, вперил поглед в братята Санца, докато не чу как Джийн се размърда зад гърба му.

— О, Дървеница! Проклятие! — Мъжагата се изправи и изпъшка. — Прости ми, Локи. Просто не можех… не можех да се помръдна.

— Няма какво да ти прощавам. — Сякаш дори звукът от собствения му глас му причиняваше болка. — Беше капан. Името ти бе извезано върху него. Върху онова, което магът беше оставил за нас. Досетили са се, че ще се върнеш.

— Отсечена ръка?! Човешка ръка с моето име, извезано на нея?

— Да.

— Хватката на обесения — рече Джийн, втренчен в парчетата плът и телата на двамата Санца. — Аз… съм чел за това като по-млад. Богове!

— Изважда те от строя чисто и спретнато — рече студено Локи. — Така че спотайващият се убиец да може да слезе, да убие Дървеницата и да довърши и теб.

— Само един?

— Само един — въздъхна Локи. — Джийн… в стаите на храма горе… Маслото за лампи… Донеси го.

— Масло за лампи?

— Всичкото — потвърди Локи. — Побързай.

Джийн се спря в кухнята, коленичи и затвори очите на Дървеницата с лявата си ръка. После се изправи, избърса сълзите си и хукна да изпълнява поръчката на Локи.

Локи се върна бавно в кухнята, повлякъл трупа на Кало Санца. Положи го до масата, скръсти ръцете му на гърдите, коленичи и го целуна по челото.

Мъжът в ъгъла изстена и размърда глава. Локи стана, изрита го в лицето и се върна в Гардероба за тялото на Галдо. Не след дълго нагласи телата на братята в средата на опустошената кухня, а до тях положи и Дървеницата. Не можеше повече да понесе оцъкления поглед на близнаците и покри и трите трупа с една копринена покривка от потрошения шкаф.

— Обещавам ви смъртна жертва, братя — прошепна Локи, щом приключи с всичко. — Обещавам ви жертва, която ще накара боговете да се сепнат. Жертва, която ще накара сенките на всички Херцози и Капи на Камор да се почувстват като просяци! Жертва в кръв, злато и огън. Заклевам се пред Аза Гуила, която ни събира, и пред Переландро, който ни подслони, и пред Уродливия страж, който слага пръста си на везните, когато претеглят душите ни. Заклевам се пред Окови, който ни опази живи и здрави. Моля за прошка, че не успях да сторя същото.

Той се насили да стане и да се залови наново за работа.

Няколко стари дрехи бяха разхвърляни по ъглите на Гардероба. Локи ги събра заедно с няколко неща от разсипания сандък за маскиране — шепа фалшиви мустаци, малко фалшива брада, маскировъчно лепило. Метна ги в коридора и надникна в съкровищницата. Както и подозираше, тя беше напълно опоскана. Дори и грош не бе останал нито в кладенеца, нито по лавиците. Без съмнение и чувалите, натоварени на каруцата по-рано, също бяха изчезнали.

От спалните в дъното на бърлогата той събра чаршафи и одеяла, после — пергаменти, книги и свитъци. Тях нахвърля на купчина върху масата в трапезарията. Най-сетне се надвеси над убиеца — пратеник на Сивия крал, с оплескани с кръв ръце и дрехи и зачака връщането на Джийн.