Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (97)

1

Играта на топка е теринско развлечение, колкото обичано от хората от южните градове държави, толкова и презряно от вадраните в тяхното северно кралство (въпреки че вадраните от южните краища като че също доста го обичат). Учените не зачитат идеята, че играта е възникнала през епохата на Теринския трон — тогава лудият император Сартирана се забавлявал, като подхвърлял отсечените глави на екзекутираните си жертви. Ала не я и отричат съвсем, защото не е особено мъдро да подценяваш изстъпленията на Теринския трон, без да разполагаш с най-убедителни доказателства.

Играта на топка е груб спорт за грубите класи. Играе се от два отбора върху всяка що-годе равна повърхност, която се намери. Самата топка е от жилава маса от дървесна смола и кожа, около педя в диаметър. Игрището е дълго към двайсет-трийсет ярда и от двете страни е белязано с прави линии (обикновено с тебешир). Всеки отбор се опитва да прехвърли топката зад голлинията на противника. Топката трябва да се държи с двете ръце от играча, докато той пресича линията тичешком, ходейки или с плонж.

Топката се подава свободно от играч на играч, но не бива да бъде докосвана с никаква част на тялото от кръста надолу, нито да докосва земята — тогава тя преминава у другия отбор. Неутрален съдия, наричан Правосъдието, се опитва да налага правилата с различна степен на успех във всеки един мач.

Мачовете понякога се играят между отбори, представящи цели квартали или острови в Камор, а здравото пиене, залаганията и въргалите покрай тях винаги започват няколко дни по-рано и свършват, когато мачът е вече само спомен. Често самият мач е остров на относително спокойствие и добра воля сред море от хаос.

Казват, че някога, по времето на първия Херцог Андракана, се разбрали да проведат мач между Казана и Пожарището. Един млад рибар, Маркос, бил признат за най-изкусния играч в Казана, а най-близкият му приятел Гервейн бил считан за най-добрия и най-честен съдия в града. И естествено, съдийството в мача било поверено на него.

Мачът се провел на един от прашните, изоставени площади в квартала Пепелището. Хиляди пищящи и далеч не трезви зрители, подкрепящи и двата отбора, се стълпили в съборетините и уличките около откритото пространство. Надпреварата била свирепа и през цялото време кипели ръкопашни боеве. Към края, когато последните песъчинки на пясъчния часовник, отмерващ времето, вече се изсипвали надолу, Казана падал с една точка.

Маркос с буен рев поел топката в ръка и пробил цялата защита на Пожарището. С насинено око и ожулени до лилаво ръце, с разкървавени лакти и колене, той се метнал отчаяно към голлинията, когато последната секунда на играта вече изтичала.

Лежал на каменните плочи с изпънати докрай ръце, а топката докосвала тебеширената линия, но без да я прехвърля. Гервейн разбутал скупчилите се наоколо играчи, огледал Маркос и заявил:

— Не е зад линията. Няма точка.

Било невъзможно да отличиш едно от друго избухналите при тези думи бесуване и ликуване. Някои твърдят, че жълтодрешковците убили десетина души, докато се мъчели да ги потушат, други разправят, че били към стотина. Поне трима от Капите в града загинали в малката война, избухнала покрай неизплатените залози, а Маркос се заклел никога повече да не проговори на Гервейн. Двамата ходели за риба с една лодка от малки, но сега целият Казан предупредил целия род на Гервейн, че ако някой от тях някога стъпи в техния квартал, животът му няма да струва и черво от наденица.

Изминали двайсет години, трийсет, трийсет и пет. Старият Андракана издъхнал и на трона се възкачил първият Херцог Никованте. Маркос и Гервейн през цялото това време не си видели и очите — Гервейн години наред пътувал из Джереш, гребял на галери и ловял дяволски риби за пари. Най-сетне, поболял се по дома, той се завърнал в Камор. На пристанището, като видял един мъж да слиза от рибарска лодка, се смаял — мъж загрубял, побелял и брадат, досущ като него, но несъмнено това не бил друг, а старият му приятел Маркос!

— Маркос! — извикал той. — Маркос от Казана! Маркос! Боговете се смилиха! Няма как да не ме помниш!

Маркос се обърнал да погледне застаналия пред него пътник. Взрял се в него. А после без предупреждение извадил дълъг рибарски нож от пояса си и го забил чак до дръжката в корема на Гервейн. Докато Гервейн гледал надолу втрещен, Маркос го бутнал, бившият съдия паднал сред вълните на Каморския залив и не изплувал никога повече.

— Не била зад линията, ама друг път! — изплюл се Маркос.

Верарци, картейнци и лашейнци кимат с разбиране, когато чуят тази история. Смятат я за апокрифна, но тя потвърждава нещо, което те твърдят, че знаят дълбоко в душата си — че всички каморци са луди за връзване.

Според каморците, от друга страна, тази история е ценно предупреждение да не протакаш с отмъщението — или, ако не можеш незабавно да получиш удовлетворение, тя е възхвала на достойнството на дългата памет.