Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (122)

1

— О, Лукас! — Усмивка огря лицето на доня София, когато го посрещна на портата на имението, от която в нощта се изливаше жълто сияние. Току-що превали единайсетият час на вечерта. Локи почти целия ден след аферата в „Мераджио“ се кри и изпрати по куриер известие на дона и донята, че Феруайт ще им направи късна визита. — От дни не сме се виждали! Получихме известието на Грауман, но започвахме да се тревожим за нашите дела, а и за вас, разбира се. Добре ли сте?

— Господарке Салвара, за мен е удоволствие да ви видя отново. Да, да, много съм добре, благодаря, че попитахте. Миналата седмица се срещнах с няколко непочтени типове, но всичко ще е за добро — един кораб е вече подсигурен, товарът също, и можем да потеглим с него на пътешествие още в началото на идната седмица. И още един кораб е почти в ръцете ни.

— Е, не стойте като куриер на стълбището — заповядайте, влезте! Конте! Ще се подкрепим. Сетих се — донеси от моите портокали, новите. Ще бъдем в закритата приемна.

— Разбира се, господарке. — Конте се втренчи в Локи с присвити очи и недоволна полуусмивка. — Мастер Феруайт, надявам се, че тази нощ ви заварва в добро здраве.

— Много добро, Конте.

— Великолепно. Незабавно се връщам.

В почти всички каморски имения близо до входа имаше две стаи. Едната наричаха деловата приемна, където се провеждаха срещи с непознати и прочее официални дела. Мебелираха я оскъдно, но безупречно и скъпо. Дори и килимите бяха толкова чисти, че можеше да се яде от тях. Закритата приемна, точно обратното, беше за близки и доверени познати и традиционно я обзавеждаха уютно, по маниер, изразяващ личностите на господаря и господарката на имението.

Доня София въведе Локи в техните закрити покои, където имаше четири меки кожени кресла с високи облегалки, карикатури на тронове. Там, където в повечето всекидневни до столовете се мъдреха малки масички, тук имаше четири дървета в саксии, всяко от тях — малко по-високо от креслото, до което е поставено. Дърветата ухаеха на кардамон и уханието им изпълваше цялата стая.

Локи ги огледа внимателно. Не бяха фиданки, за каквито ги бе помислил отначало. По-скоро миниатюри — листата им бяха мъничко по-големи от нокътя на палеца му, стеблата — не по-дебели от човешка ръка, а клонките им — тънки като пръсти. Сред преплетените клони на всяко дърво имаше дървена лавица и окачен алхимичен фенер. София почука по фенерите, за да ги запали, и стаята се изпълни с кехлибарена светлина и зеленикави сенки. Очертанията, хвърляни от листата по стените, бяха едновременно фантастични и успокояващи. Локи прокара пръст през меките, тънки листа на най-близкото дръвче.

— Собственоръчно ли ги изработихте, доня София? — попита той. — Дори и за тези от нас, добре запознати с работата на нашите майстори по растенията, те са поразителни… Всички ние сме делови, занимаваме се само с почви и гроздови реколти. А вие, от друга страна, притежавате усет към пищността.

— Благодаря, Лукас. Заповядайте, седнете. Алхимичното намаляване на размерите на големи дървета е старинно изкуство, към което аз обаче питая особена слабост, то е нещо като мое любимо занимание. А и както виждате, от тях има и полза. Но те надали са най-голямото чудо в тази стая — виждам, че сте започнали да се обличате по нашата каморска мода!

— Това ли? Ами, един от вашите продавачи на облекло реши, че съм направо жив да ме ожалиш, и ми предложи такава сделка, че не бих могъл да му откажа, ако съм с всичкия си. За първи път досега се задържам толкова дълго в Камор. Реших, че бих могъл да се опитам да се слея с местното население.

— Великолепно!

— Да, така е — подкрепи я дон Салвара, който влезе, закопчавайки ръкавелите си. — Много по-хубави са от вашите черни вадрански затворнически дрехи! Не ме разбирайте погрешно, за северния климат те са най-подходящи, но тук долу изглеждат така, сякаш се опитват да задушат облечения в тях! А сега, Лукас, каква е отчетността по всички похарчени от нас пари?

— Един галеон със сигурност е наш — отвърна Локи. — Имам екипаж и подходящ товар. Сам ще надзиравам товаренето му през идните няколко дни. Ще бъде готов за отплаване следващата седмица. Имам и обещаващо предложение за втори, който да го придружи и да бъде готов горе-долу по същото време.

— „Обещаващо предложение“ — рече доня София. — Не е съвсем същото като „със сигурност наш“, освен ако дълбоко не греша.

— Не грешите, доня София. — Локи въздъхна и се опита да си докара засрамен вид заради това, че се налага отново да заговори по темата. — Въпросът е, че… Тоест капитанът на втория плавателен съд е изкушен от предложение да закара специален товар в Балинел — относително дълго плаване, но на много прилична цена. Все още не е приел напълно моето предложение.

— И предполагам — рече дон Лоренцо и се настани до жена си, — че може би са нужни още няколко хиляди крони, за да ги хвърлим в краката му, та да се освести?

— Боя се, че да, добри ми дон Салвара, случаят е точно такъв.

— Хммм. Е, след малко можем да поговорим за това. Ето го Конте. Много бих искал да би покажа какво създаде наскоро моята господарка.

Конте внесе три сребърни купи върху пиринчен поднос. Във всяка купа имаше половинка от портокал, вече нарязана така, че парченцата плод можеше да се вадят с малка двуостра виличка. Конте постави купичка, виличка и ленена салфетка на лавицата в короната на дръвчето отдясно на Локи. Семейство Салвара го погледнаха изпитателно, след като сервираха и на тях по половин портокал.

Локи се стараеше да потисне и най-малката сянка на колебание, каквото можеше да го обземе. Той пое купата в едната си ръка и набоде парченце портокал с вилицата. Щом го постави върху езика си, бе изненадан от тръпчивата топлина, която се разля в устата му. Плодът бе наквасен с някакъв алкохол.

— Напоени са с алкохолна напитка — отбеляза той. — Нещо много приятно… Портокалова ракия? С нотка на лимон?

— Не са напоени, Лукас. — Дон Лоренцо се ухили като момченце, съвсем искрена усмивка. — Тези портокали са поднесени в естественото си състояние. Дървото на София само произвежда алкохол и го смесва с плода.

— Свещени Същини! — възкликна Локи. — Какъв интригуващ хибрид! Доколкото знам, това за пръв път се прави с цитрус…

— Стигнах до правилната формула едва преди няколко месеца — рече София. — Първите плодове не бяха годни за масата. Но тези като че се получиха добре. След още няколко поколения изпитания ще бъда съвсем сигурна, че могат да се продават.

— Бих искал да ги нарека „София“ — рече дон Лоренцо. — Каморски портокал „София“, алхимично чудо, което ще разплаче майките на винарите от Тал Верар.

— Аз от своя страна бих желала да им дам друго име — рече София и игриво шляпна мъжа си по китката.

— Майсторите по растенията — рече Локи — ще сметнат вас за по-голямо чудо и от вашите портокали, господарке. Както казах… може би нашето съдружие крие повече възможности, отколкото се вижда. Вашият, ъъ, вкус… Начинът, по който сякаш правите покорна всяка една зеленина край вас… Смея да заявя, че характерът на Дома на Бел Остер през следващия век би могъл да бъде оформен по-скоро от вашето докосване, отколкото от нашите стари емберленски традиции.

— Ласкаете ме, мастер Феруайт — рече донята, — но хайде да не броим корабите си, преди да са пристигнали в пристанището.

— Наистина — подкрепи я Лоренцо. — И с това аз ще се върна към делото… Лукас, боя се, че имаме неприятна новина за вас. Неприятна и малко срамна. Напоследък… имах известни затруднения. Един от длъжниците ми нагоре по реката не плати голяма сметка. Няколко от другите ми проекти се оказаха прекалено оптимистични. Накратко, в момента не сме толкова заможни, колкото се надяваме. Възможността ни да вложим няколко хиляди крони в нашия общ проект е твърде под съмнение.

— О… — възкликна Локи. — Това е… неприятно, както и вие казахте.

Той пъхна още един резен портокал в устата си и засмука сладката течност — изкуствен стимул да извие нагоре ъгълчетата на устата си, тъкмо обратното на онова, което му идеше отвътре.