Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (17)

8

Угасваща Измамна светлина. Вятърът на Палача и мъглата от блатната вода караха дрехите да полепват по кожата и бързо съсирваха тютюневия пушек около Кало и Галдо, загръщаха ги в сивкава катаракта. Близнаците седяха закачулени и потни до заключената врата на една прокопсала заложна къща в северния край на квартала Старата цитадела. Заложната къща беше със спуснати кепенци и залостена за вечерта — семейството на собственика явно пиеше и се веселеше два етажа над тях.

— Добър първи досег — отбеляза Кало.

— Да, нали?

— Най-добрият досега. Трудно се изработват всички тия маски, нали ние сме красавците.

— Признавам, не подозирах, че това усложнение засяга и теб.

— Стига де, недей да се съдиш толкова строго, физически ти си ми равен. Липсва ти моята начетеност. И безразсъдното ми безстрашие. И дарбата ми да омайвам жените.

— Ако имаш предвид лекотата, с която хвърляш монети, когато тръгнеш по курветини, си прав. Ти си цял благотворителен бал за каморските курви, да знаеш.

— Ето това наистина беше грубо — рече Кало.

— Прав си. — Близнаците продължиха да пушат в мълчание. — Съжалявам. Тази вечер намирисва на нещо гнило. Заради онова копеленце стомахът ми се е вързал на топка. Видял си…

— Допълнителни пеши патрули. Да. Възбудени. Чух свирките. Много ми е интересно каква я е свършил и защо я е свършил.

— Трябва да си е имал причини. Ако наистина първият досег е минал добре, това го дължим на него. Надявам се той да е достатъчно читав, че да го пребием от бой до напикаване.

Блуждаещи силуети бързаха в мъждиво осветената мъгла. На острова на Старата цитадела имаше много малко елдерглас и гаснещото сияние идваше главно отдалеч. От южна посока се разнесе тропот на конски копита по калдъръма — все повече се усилваше.

В този миг Локи несъмнено се спотайваше близо до Двореца на търпението, оглеждаше патрула, който кръстосваше напред-назад по Черния мост и проверяваше дали не водят познати дребосъци пленници. Или не носят познати дребосъци трупчета. Джийн щеше да чака на друго място за среща, да крачи насам-натам и да пука със ставите на ръцете си. Дървеницата никога не би се върнал направо при Храма на Переландро, нито пък щеше да припари до „Катурнатата къща“. По-големите Джентълмени копелета щяха да бдят за него в града, сред парата.

Дървени колела тракаха, изцвили ядосан кон. Трополенето на каруца секна със скърцане на няма и двайсет стъпки от братята Санца, затулени от мъглата.

— Авендандо? — произнесе силен, ала неуверен глас. Кало и Галдо мигом скочиха на крака. „Авендандо“ беше личният им сигнал за разпознаване при незапланувани срещи.

— Тук съм! — извика Кало, захвърли тънката си цигара и забрави да я настъпи. Един мъж изникна от мъглата, плешив и брадат, с тежки ръце на работещ занаятчия и закръгленото благоутробие на умерено преуспелите.

— Не го знам това точно как става — рече мъжът, — ама ако някой от бас е Авендандо, казаха ми, че ще получа десет солона, за да докарам ето тази бъчвичка до тази, ъъ, порта — и той посочи с палец каруцата през рамо.

— Бъчвичка. Наистина. — Галдо бръкна в кесията, сърцето му биеше учестено. — И какво има в тая… бъчвичка?

— Не е вино — отвърна непознатият. — И момчето не беше много любезно. Но обеща десет сребърника!

— Разбира се. — Галдо ги преброи бързо, като плясваше блестящите сребърни дискове върху разтворената длан на мъжа. — Десет за бъчвичката. И още един, за да забравиш всичко това, ммм?

— Дявол да ме вземе, като че са ми изтрили паметта — не мога да си спомня за какво ми плащаш!

— Добър човек. — Галдо отново пъхна кесията под наметалото си и се притече на помощ на Кало, който се беше покачил на каруцата и се бе навел над средно голямо дървено буре. Корковата тапа, с каквито обикновено запушваха буретата, я нямаше — беше оставила малка черна дупчица. Кало драсна рязко по бъчвичката три пъти — отговориха му с три леки похлопвания. Ухилени до уши, близнаците Санца разтовариха бурето от каруцата и кимнаха за сбогом на кочияша. Мъжът се качи на капрата и не след дълго се стопи в нощта, като си подсвиркваше, а в джоба му дрънчаха монети на стойност повече от двайсет пъти йената на празното буре.

— Е — рече Кало, щом изтъркаляха бъчвичката под стрехата на входа. — Това вино комай е още младо и непрекипяло за декантиране.

— Да го сложим в избата да поотлежи петдесет-шейсет години?

— Мислех, че можем просто да го излеем в реката.

— Така ли? — Галдо забарабани с пръсти по бурето. — Че какво е направила реката, та да заслужава такова нещо?

От вътрешността на бъчвата се чу поредица от шумове, които смътно напомняха негодувание. Кало и Галдо се наведоха заедно над дупчицата.

— Виж сега, Дървеница — рече Кало, — сигурен съм, че можеш да ни дадеш идеално обяснение защо ти си вътре и защо ние сме навън и се поболяваме от тревога за теб.

— Обяснението е направо великолепно. — Гласът на Дървеницата беше дрезгав и кънтеше приглушено. — Страшно ще ви хареса. Но първо ми разкажете как мина играта.

— Просто прелест! — възкликна Галдо.

— Най-много три седмици, и този дон ще е наш до последния комплект копринени гащички на жена му — додаде Кало.

Момчето изпъшка с явно облекчение.

— Чудесно. Ами, ъъъ, това, което стана, беше, че се появи тайфа жълтодрешковци и се бяха запътили право към вас. Онова, което направих, здравата ги вбеси и затова изтичах до един мой познат бъчвар в Старата цитадела. Той върти алъш-вериш с някои винарни нагоре по реката и има цял двор бъчви, които така си седят. Ами, аз един вид се самопоканих, скочих в една бъчва и му казах, че ако мога да остана там и после той ме докара тук, след като грейне Измамната светлина, от това ще изкара осем солона.

— Осем? — Кало се почеса по брадата. — Копелето нагло поиска десет и получи единайсет!

— Не, няма нищо — прокашля се Дървеницата. — Стана ми скучно да вися в този двор с бъчви и затова му свих кесията. Вътре имаше медни монети на стойност към два солона. Така че ви ги връщам.

— Тъкмо щях да ти посъчувствам за това, че си лежал половин ден в бъчва — рече Галдо. — Много тъпо от моя страна.

— О, стига де! — Тонът на Дървеницата звучеше наистина обидено. — Той си мислеше през цялото време, че съм в бурето, защо да ме подозира? А вие му дадохте цял куп пари, така че защо да подозира вас? Идеално е! Локи ще го оцени.

— Дървеница — каза Кало. — Локи е наш брат и обичта ни към него не знае граници. Но четирите най-фатални думи на терински са „Локи ще го оцени“.

— Могат да им съперничат само думите „Локи ме научи на нов номер“ — додаде Галдо.

— Единственият, който се измъква безнаказано от игрите на Локи Ламора…

— … е Локи…

— … защото според нас боговете го пазят за една наистина грандиозна смърт. Нещо с ножове, нажежени железа…

— … и петдесет хиляди ликуващи зрители.

Братята се прокашляха в унисон.

— Е — рече най-сетне Дървеницата. — Аз успях и ми се размина. Сега можем ли да се прибираме вкъщи?

— Вкъщи — рече Кало. — Разбира се. Локи и Джийн ще ревнат като баби, като те видят, че си жив, така че да не ги караме да чакат.

— Няма нужда да излизаш — краката ти сигурно са се схванали — рече Галдо.

— Вярно! — изписука Дървеницата. — Но няма нужда вие двамата да ме носите чак дотам…

— Никога през целия си живот не си бил по-прав за нещо, Дървеница! — Галдо зае позиция от едната страна на бурето и кимна на Кало. Като подсвиркваха в хармония, братята затъркаляха бурето по калдъръма към Квартала на Храмовете, не задължително по най-бързия и по най-гладкия маршрут.