Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (137)

3

Пипкава работа беше това — наложи се да нагряват кинжала на няколко пъти, за да обгорят всички рани. Когато привършиха, Соколаря бе обезумял от болка. Очите му бяха затворени, зъбите — стиснати. Въздухът в затворената стая вонеше на пърлена плът и вряла кръв.

— А сега — Локи седна на гърдите на Соколаря — е време да поговорим.

— Не мога — отвърна Вързомагът. — Не мога… да издавам тайните на клиента си.

— Вече нямаш клиент — заяви Локи. — Ти вече не служиш на Капа Раза. Той нае Вързомаг, не безпръст изрод, чийто най-добър приятел е една умряла птица. С отрязването на пръстите ти аз премахнах и задълженията ти към Раза. Поне от моя гледна точка.

— Върви по дяволите! — изплю се Соколаря.

— Е, добре, ти избра да стане по мъчния начин. — Локи отново се усмихна и подхвърли кинжала на Джийн, който започна отново да го нагрява на пламъка. — Ако беше всеки друг мъж, щях да посегна към топките ти. Щях да пускам всевъзможни шегички за евнуси, но тях ти можеш да понесеш. Ти не си „всеки друг мъж“. Мисля, че единственото, което мога да ти отнема и това да ти причини болка до дрън душа, е езикът ти.

Вързомагът се втренчи в него. Устните му мърдаха.

— Моля те — прошепна той най-сетне. — Имай милост, в името на боговете, имай милост! Моят орден съществува, за да служи… Аз изпълнявах договор!

— Когато този договор се превърна в моите приятели — рече Локи, — на теб ти изтече мандатът.

— Моля ви! — прошепна Соколаря.

— Не — рече Локи. — Ще го отрежа. И ще го пърля, докато ти лежиш и се гърчиш. Ще те направя ням — иначе сигурно ще можеш да правиш магии и без пръсти. Но без език?

— Моля те!

— Говори — рече Локи. — Кажи ми онова, което искам да знам.

— Богове! — изхлипа Соколаря. — Дано боговете ми простят! Питай. Задай си въпросите.

— Ако те улича в лъжа — заплаши го Локи, — първи ще са топките и после езикът. Не се осланяй на търпението ми. Защо Капа Раза иска да ни избие всичките?

— Заради парите — отвърна Соколаря. — Богатството. Тази ваша съкровищница… Аз я изнамерих, когато започвах наблюденията си над вас. Той имаше намерение да ви използва само за да отвлече вниманието на Капа Барсави, но когато откри колко много пари сте откраднали вече, той поиска да ги присвои — за да плати на мен. За още близо месец, през който да ползва услугите ми, за да му помогна да изпълни докрай задачите си тук, в града.

— Ти изби приятелите ми, мътните те взели! — рече Локи. — Опита се да убиеш и Джийн, и мен заради метала в нашата съкровищница?

— Ти изглеждаше от тия, дето таят злоба — прошепна Соколаря. — Не е ли смешно? Решихме, че ще е най-добре, ако всички вие умрете.

— Правилно сте решили — рече Локи. — А сега — Капа Раза, Сивия крал, кой е той, неговата мама?

— Анатолиус.

— Това ли е истинското му име? Лучано Анатолиус?

— Да. Откъде знаеш?

— Майната ти, Соколарю, отговаряй на моите въпроси! Анатолиус. Защо имаше зъб на Барсави?

— Тайният мир — отвърна Вързомагът. — Тайният мир бе въдворен с цената на много пролята кръв и много трудности. Имаше един могъщ търговец, който разполагаше със средствата да разкрие какво са стъкмили Барсави и Паякът на Херцога. И тъй като не бе от благородно потекло, той бе твърде разстроен от това, че са го изключили от договореността.

— Барсави го уби — рече Локи.

— Да. Аврам Анатолиус, търговец от Арката на фонтана. Барсави уби и него, и жена му, и трите му най-малки деца — Лавин, Ариана и Маурин. Но трите по-големи деца избягаха с една от прислужниците. Тя ги отгледала — представяла ги за свои. Заминала за Талишам, на сигурно място.

— Лучано, Черин и Раиза.

— Да… Най-големият син и сестрите близначки. Те бяха напълно завладени от идеята за мъст. Мастер Ламора… вашият любителски флирт с порива за мъст не може да се мери с тях. Те прекараха двайсет и две години в подготовка за събитията от последните два месеца. Черин и Раиза се върнаха преди осем години под чуждо име, прославиха се като контрарекиала и станаха най-верните слуги на Барсави.

Лучано, от друга страна… Лучано тръгна да плава по моретата, за да се обучи в изкуствата на войната и командването и за да натрупа богатство. Богатство, с което да плати за услугите на Вързомаг.

— Капа Раза е бил търговски капитан?

— Не — отвърна Соколаря. — Морски разбойник. Не парцаливите бунаци, които ще намериш в Пиринчено море, а човек, който си разбира от занаята и не вдига много шум. Нападаше рядко, но успешно. Отнемаше хубави товари от галеоните на Емберлен, потапяше корабите и не оставяше никого жив, та да му изрече името.

— Проклятие! — възкликна Джийн. — Проклятие, той е капитанът на „Задоволство“!

— Да, така нареченият чумав кораб — потвърди Соколаря.

— Странно, колко лесно можеш да откажеш хората да припарват до кораба ти, когато много го искаш, нали?

— Той товареше богатствата си на кораба като „милостиня“ — продължи да размишлява Джийн. — Сигурно всичките пари, които открадна от нас, и всичко, което е взел от Капа Барсави.

— Да — отвърна тъжно Вързомагът. — То принадлежи на моя орден заради оказаните услуги.

— За това тепърва ще видим. А сега какво? Видях твоя господар Анатолиус в Гарвановия обсег преди няколко часа. Какво смята да предприеме сега, неговата мама?

— Хммм. — Вързомагът се умълча. Локи го сръчка във врата с брадвата на Джийн и по лицето му плъзна странна усмивка. — Смяташ ли да го убиеш, Ламора?

— Ила джустика веи кала — рече Локи.

— Говориш сносно терински от епохата на Трона — рече Вързомагът, — но това твоето не е произношение, а изпражнение. „Правосъдието е червено“, наистина. Искаш ли го повече от всичко? Искаш ли той да пищи под ножа ти?

— Като за начало става.

Соколаря неочаквано отметна глава и избухна в смях — пронизителен смях с налудни нотки. Гърдите му се тресяха от веселие, нови сълзи бликнаха от очите му.

— Какво? — Локи го ръгна отново с брадвата. — Стига си се държал нарочно като побъркан и ми дай отговор, мамицата ти.

— Два ще ти дам — отвърна Соколаря. — Ще ти предоставя и избор, който гарантирано ще ти причини болка. Кой час на вечерта е?

— Какво значение има за теб, по дяволите?

— Всичко ще ти кажа. Моля те, кажи ми кой час е.

— Бих се обзаложил, че е седем и половина — рече Джийн и Вързомагът отново се разсмя. По изпитото му лице плъзна усмивка, невъзможно блага за човек, току-що изгубил всичките си пръсти.

— Какво? Какво има, твойта мама? Изплюй камъчето или ще загубиш и още нещо.

— Анатолиус — рече Соколаря — ще бъде на Плаващия гроб. Зад галеона ще има закотвена лодка, на която той може да мине през един от люковете за бягство на Барсави. Щом изгрее Измамната светлина, „Задоволство“ ще вдигне котва и ще поеме към открито море — първо на изток, покрай южния край на Дървените отпадъци, където те се откриват към океана. Хората в града се промъкнаха на кораба по един, по двама с лодката с провизиите. Като плъхове, напускащи потъващия кораб. Той ще остане до последно — такъв му е обичаят. Последен се измъква от опасност. Ще го вземат от южния край на Отпадъците.

— Неговите хора в града — рече Локи. — Говориш за хората на Сивия крал, онези, които му помагаха от самото начало?

— Да — отвърна Вързомагът. — Ако правилно разчетеш кога да нахлуеш, той ще е в ръцете ти, или почти, преди да се качи на кораба.

— Това не ми причинява болка — рече Локи. — Тази мисъл ми носи наслада.

— Но има и нещо друго. Чак когато „Задоволство“ поеме към морето, ще се осъществи основната част от плана на Анатолиус.

— Основната част?

— Мисли, Ламора — не може да си толкова тъп! Барсави уби Аврам Анатолиус, но кой позволи това да се случи? Кой бе съучастникът?

— Ворченца — отвърна бавно Локи. — Доня Ворченца, Паякът на Херцога.

— Да — потвърди Соколаря. — А зад нея, мъжът, който и даде власт да взема подобни решения?

— Херцог Никованте.

— О, да — прошепна магьосникът, който се беше разпалил. — О, да. Но пак не е само той. Кой се възползваше от Тайния мир? Кого защитаваше тази договореност за сметка на хора като Аврам Анатолиус?

— Благородниците.

— Да. Благородниците на Камор. Анатолиус ги иска.

— „Ги“? Кои „ги“?

— Ами че всичките, мастер Ламора.

— Как е възможно това, мамка му?!

— Скулптурите, мастер Ламора, четирите необикновени скулптури, доставени като дарове на Херцога. И разположени в момента на различни места из Гарвановия обсег.

— Скулптурите? Видях ги — злато и стъкло със сменящи се алхимични цветове. Твоя работа ли са?

— Не са — отвърна Соколаря. — Аз изобщо не си падам по такива неща. Алхимичните светлини са само за заблуда — сигурно са красиви. Но вътре в скулптурите има достатъчно място да се скрие истинската изненада.

— Какво?

— Алхимични фитили — отвърна Соколаря. — Нагласени за определено време, за да запалят малки гърненца с огнено масло.

— Това не може да е всичко.

— О, не, мастер Ламора. — Магьосникът се хилеше доволно. — Преди да ме наеме, Анатолиус похарчи част от значителното си богатство за подсигуряване с големи количества от едно рядко вещество.

— Стига вече игрички, Соколарю — какво е то, по дяволите?

— Призрачен камък.

Локи дълго мълча. Тръсна глава, сякаш за да я прочисти.

— Не може да говориш сериозно.

— Стотици фунтове — поясни Соколаря, — разпределени в четирите скулптури. Всички благородници на Камор ще са натъпкани в онези галерии при изгрева на Измамната светлина — и Херцогът, и неговият Паяк, и всичките им роднини, приятели, прислужници и наследници. Знаеш ли нещо за дима на Призрачния камък, мастер Ламора? Малко по-лек е от въздуха. Той ще се издига, докато не изпълни всички етажи, на които се провежда празненството. Ще влезе през отдушниците на покрива и ще изпълни Небесната градина, където, докато ние разговаряме, играят всички деца на благородниците. Онези, които чакат на платформата за качване, може и да успеят да избягат — изкиска се той. — Но силно се съмнявам.

— При изгрева на Измамната светлина — рече Локи тихо, притиснал длан до устата си.

— Да! — изсъска магьосникът. — При изгрева на Измамната светлина. Вече имате избор, мастер Ламора. При изгрева на Измамната светлина човекът, когото искате да убиете повече от всичко на света, ще остане за кратко сам на Плаващия гроб. При изгрева на Измамната светлина шестстотин души на върха на Гарвановия обсег ще ги сполети съдба, по-лоша от смъртта. Приятелят ви Джийн изглежда в много крехко здраве — съмнявам се, че може да ви помогне в тази задача. И така, изборът е ваш. Желая ви всячески наслади.

Локи стана и подхвърли на Джийн брадвата.

— Изобщо не става дума за избор — заяви той. — Проклет да си, Соколарю, няма никакво място за двоумене.

— Ще отидеш на Плаващия гроб — обади се Джийн.

— Много ясно.

— Приятно прекарване в убеждаване на стражите и благородниците в искрените ви намерения — обади се Соколаря. — Самата доня Ворченца е твърдо убедена, че скулптурите са напълно безопасни.

— Ами — Локи се ухили насмешливо и се почеса по тила. — Аз си падам доста популярен в Гарвановия обсег в момента. Може пък да се зарадват, че ме виждат.

— Как според теб ще се измъкнеш после?

— Не знам — отвърна Локи. — Нямам си хабер от понятие. Положението е такова, каквото много пъти в миналото ми е вършило добра работа. Трябва да тичам. Джийн, в името на боговете, скрий се някъде около Плаващия гроб, ако трябва, но не смей да влизаш вътре — не си в състояние да се биеш. — Локи се обърна към Вързомага. — Капа Раза като как борави с ножа?

— Смъртоносно — отвърна Соколаря с усмивка.

— Виж сега, Джийн. Аз ще направя, каквото мога, в Гарвановия обсег и ще опитам някак си да се добера до Плаващия гроб. Ако закъснея — закъснея. Ще проследим Раза и ще го пипнем някъде другаде. Но ако не закъснея… а той още е там…

— Локи, не може да говориш сериозно. Поне ми позволи да дойда с теб. Ако Раза може поне малко да върти ножа, той ще ти изкара лайната!

— Стига сме спорили, Джийн — ти си пострадал твърде зле, че да има някаква полза от тебе. Аз съм във форма, ядосан и очевидно ненормален. Всичко може да стане. Но вече стана време да тръгвам. — Локи стисна ръката на Джийн, тръгна към вратата и там се обърна. — Отрежи езика на тоя копелдак, неговата мамица.

— Ти обеща — изстена Соколаря. — Ти обеща!

— Нищо не съм ти обещал. Но на мъртвите си приятели съм обещал това-онова.

Локи се врътна на пети и излезе. Джийн започна отново да нагрява кинжала на пламъка. Писъците на Соколаря придружаваха Локи надолу по осеяната с отломки улица и заглъхнаха в далечината, когато той зави на север и се затича към Хълма на шепота.