Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

2

Петте кули се извисяваха над Камор като протегнатата нагоре ръка на бог — пет неравни, опиращи в небето цилиндъра от елдерглас, набодени с бойници, шпилове и свързващи коридори — любопитно свидетелство за това, че създанията, които ги бяха съградили, имаха по инакво естетическо чувство на присвоилите ги човеци.

Най-източната беше Ловеца на зората, висока четиристотин стъпки. Естественият и цвят беше блещукащо сребристочервено, като отражението на залезно небе в застояла вода. Зад нея — Черното копие: малко по-висока, от обсидианово стъкло, цялото блестящо в разлети дъги като маслена локва. В далечния край — за наблюдателя, в центъра, на чието зрително поле е Ловеца на зората — се издигаше Западната стража, която сияеше с мекия виолетов цвят на турмалин, прошарен с жилки от бяла перла. До нея — стройната Кехлибарено стъкло, в чиито сложно преплетени жлебове вятърът свиреше призрачни мелодии. В средата, най-висока и най-величествена от всички, извисяваше снага Гарвановия обсег — дворецът на Херцог Никованте, блестящ като разтопено сребро и увенчан с прочутата Небесна градина, чиито лиани се спускаха на близо шестстотин стъпки над земята.

Мрежа от стъклени въжета (мили и мили преплетени нишки от елдерглас, открити преди векове в тунелите под Камор) оплиташе покривите и бойниците на Петте кули. Висящи кошове сновяха непрекъснато нагоре-надолу по тях, издигани и сваляни от слуги, въртящи огромни скърцащи скрипци. Кошовете разнасяха и пътници, и товар. Въпреки че мнозина от каморското простолюдие ги имаха за умопобъркани, благородниците от Петте фамилии смятаха люшкането и друсането над зейналите бездни за изпитание на честта и храбростта.

Тук и там по кулите издигаха и сваляха от стърчащи платформи големи клетки с товари. Те напомняха на Локи, който съзерцаваше всичко това с очи, все още непреситени от такива чудеса, за паяковите клетки в Двореца на търпението.

Двамата с Окови седяха в товарна двуколка и жрецът бе струпал отзад няколко вързопа със стока, покрити със старо зебло. Беше облечен със свободни кафяви одежди, поръбени със зелено и сребърно — знак, че е жрец на Дама Близа, Майката на дъждовете и жътвата. Локи беше облечен с прости туника и бричове, бос.

Окови подкарваше в лек раван двата коня (неукротени, защото никак не обичаше да използва белооките същества извън стените на града) по лъкатушния калдъръм на Улицата на седемте колела, сърцето на квартала Воденичните водопади. В действителност в бялата пяна на Анджевин се въртяха повече от седем водни колела — виждаха се повече, отколкото Локи можеше да преброи.

Петте кули бяха построени върху плато, издигащо се около шейсет стъпки над града. Островите Алчегранте бяха разположени в подстъпите му. Река Анджевин се изливаше в Камор от тази височина източно от Петте кули и се сгромолясваше надолу като шестетажен водопад, широк близо двеста ярда. Най-отгоре на тези водопади, под дълъг мост от стъкло и камък с наредени по него дървени мелници, се въртяха водни колела.

Водни колела се въртяха и под водопада и се подаваха от реката и от двете й страни. Буйният пенест поток задвижваше всичко — от воденични камъни до мехове, които раздухваха огньовете под казаните на пивоварите. Кварталът бъкаше и от стопани, и от работници, а тук-там из него обикаляха благородници в позлатени носилки, придружавани от свита, дошли да си нагледат имота или да раздадат нареждания.

В горния край на квартала двамата завиха на изток и прекосиха ниския, широк мост към Квартала на портата Ченца, през която минаваха упътилите се към най-северните краища. Тук цареше голяма суматоха, която малка армия от жълтодрешковци едвам сколасваше да овладее. Кервани от каруци навлизаха в града, а кочияшите им се оставяха на милостта на бирниците и митничарите на Херцога — мъже и жени, отличаващи се по черните си барети без периферия, наричани (когато няма как да чуят) „обирджиите“.

Тук дребни търговци пробутваха всичко — от топла бира до готвени моркови; просяци мрънкаха, изброявайки безброй най-невероятни причини за обедняването си, и показваха незараснали рани от войни, явно приключили далеч преди те да се родят. Жълтодрешковците прогонваха най-упоритите и най-смрадливите с черните си лакирани палки. Още нямаше и десет часът сутринта.

— Трябва да видиш какво е по пладне — рече Окови. — Особено по жътва. И когато вали. Богове!

Свещеническите му одежди (и един сребърен солон, подаден при ръкуване) ги изведоха от града само с пожеланието „Сполай ви, ваше светейшество“. Портата Ченца бе широка петнайсет ярда, с големи врати от желязно дърво, горе-долу толкова и на височина. В стражевите будки до стената се подвизаваше не само градската стража, но и черноризците — редовната войска на Камор. Можеше да се видят как крачат тук и там по зида, дебел цели двайсет стъпки.

Северно от самия Камор се редяха квартал след квартал от леки постройки от камък и дърво, подредени в дворове и около площади, по-просторни от тези на островите в самия град. Покрай речния бряг започваше мочурище. На север и на изток се издигаха терасирани хълмове, оплетени с бели редове от оградни камъни, които отбелязваха синорите на нивите на семействата, които ги обработваха. Въздухът беше различен в зависимост от това откъде духа вятърът — в един момент миришеше на морска сол и дим от дърва, а в следващия — на тор и маслинови горички.

— Тук, зад стените — обясни Окови, — има места, които мнозина, живеещи извън големите градове, биха сметнали за градове. Тези малки селища от дърво и камък на такъв като теб сигурно не му се виждат кой знае какво. Така, както ти никога не си виждал полето, и тези хора не са виждали истински град, поне повечето от тях. Затова си дръж очите отворени, а устата затворена и внимавай за разликите през първите няколко дни, докато се приспособиш.

— Окови, но каква е целта на това пътуване?

— Може би един ден ще ти се наложи да се преструваш на човек с много ниско обществено положение, Локи. Ако се научиш какво е да си земеделец, сигурно ще се научиш и какво е да си кочияш, лодкар, селски ковач, конски доктор, а може би дори и полски разбойник.

Пътят, който водеше на север от Камор, беше древен, от времето на Теринския трон — издигнат над земята широк каменен път, ограден с плитки канавки от двете страни. Беше покрит с настилка от камъчета и железни стърготини — отпадъци от ковачниците от Квартала на саждите. Тук и там дъждовете бяха стопили или покрили с ръжда настилката и я бяха превърнали в червеникав цимент. Срещнеха ли такива бабуни, колелата се разтракваха.

— Много от черноризците — заговори бавно Окови — са дошли от чифлиците и селата северно от Камор. Там отиват Херцозите на Камор, когато имат нужда от повече войници, и то по-добре обучени от новобранците от простолюдието. Плащат им хубаво и обещават земя на тези, които останат на служба цели двайсет и пет години. Ако приемем, че няма да ги убият, разбира се. Те идват от Севера и се връщат на север.

— Затова ли черноризците и жълтодрешковците не се обичат помежду си?

— Хе-хе! — блеснаха очите на Окови. — Уцели! Има нещо такова. Повечето жълтодрешковци са градски момченца, които искат да си останат градски момченца. А за капак войниците са най-злобната и най-сплотената клика, която можеш да намериш извън будоара на високопоставена дама. За всичко ще се сбият — ще се сджафкат заради цвета на шапките им и заради фасона на обувките им. Повярвай ми, знам.

— Някога си се преструвал на войник?

— О, Тринайсет богове, не. Бях войник.

— Черноризец?

— Да — въздъхна Окови и се облегна на твърдата дървена облегалка. — Минаха вече трийсет години. Даже повече. Бях копиеносец на стария Херцог Никованте. Повечето ми връстници от село се главиха във войската — беше тежко военно време. На Херцога му трябваше месо за отстрел, на нас — храна и пари.

— Кое село?

Окови му пусна ехидна усмивка.

— Вила Сенциано.

— О…

— Богове, цяла тумба се главихме. — Конете и каруцата дълго трополяха по пътя, преди Окови да продължи. — Върнахме се трима. Или поне трима оцеляхме.

— Само трима?

— Трима, за които знам. — Окови се почеса по брадата. — Единият е човекът, на когото ще те оставя. Вандрос. Свестен човек — не е чел книги, но проявява голяма мъдрост в ежедневието си. Прослужи си двайсет и петте години и Херцогът му даде парче земя под наем.

— Под наем?

— Повечето хора извън града не искат да притежават собствена земя, както и градските наематели не искат да притежават самите сгради. На стария войник, който получава земя под наем, му даваш хубава нива, която да обработва до живот — нещо като дажба от Херцога — изкиска се Окови. — В замяна на младостта и здравето ти.

— Ти май не си изкарал двайсет и пет години.

— Не съм. — Окови пак се заигра с брадата си, както правеше открай време, когато е нервен. — Да му се не види, как ми се пуши само! Но, да ти кажа, в ордена на Дамата хич не гледат с добро око на пушенето. Не, след битка се уволних по болест. Доста по-тежка от обичайния дрисък и подути крака. Мор. Не можех да вървя и бях на умиране и затова ме зарязаха… мен и много други. На грижите на някакъв странстващ жрец на Переландро.

— Обаче не си умрял.

— Умничък си ми ти — рече Окови. — Да се досетиш по толкова оскъдни свидетелства, след като живееш с мен от три години!

— И какво стана?

— Много неща — отвърна Окови. — Знаеш как завърши. Попаднах в тази каруца, пътувам на север и те развличам.

— Ами какво стана с третия от вашето село?

— С него ли? Ами-и… Той все гледаше, накъдето трябва. Стана сержант знаменосец малко след като ме тръшна морът. В битката за Несек помогнал на младия Никованте да удържи фронта, когато старият Никованте получил стрела между очите. Оживя, повишиха го и служи на Никованте и в следващите няколко изпречили им се войни.

— И къде е сега?

— Точно сега ли? Откъде да знам? — възкликна Окови. — Но по-късно този следобед ще дава на Джийн Танен обичайния урок по боравене с оръжия в Дома на стъклените рози.

— О… — възкликна Локи.

— Чуден свят — рече Окови. — Трима земеделци стават трима войници. Тримата войници стават земеделец, барон и жрец крадец.

— А сега и аз ще стана земеделец за малко.

— Да. Много полезна подготовка, да. Но не е само това.

— Ами какво?

— Поредното изпитание, момчето ми. Поредното изпитание.

— Което е?

— През всички тези години аз те наглеждах. Ти си имаше Кало и Галдо, и Джийн, понякога и Сабета. Свикна с храма като със свой дом. Ала времето е река, Локи, и винаги ни отнася по-далеч, отколкото си мислим. — Той се усмихна сърдечно на момчето. — Не мога вечно да съм ти вардиянин, момчето ми. Трябва да видим и как ще се справиш на ново и непознато място съвсем сам.