Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (113)

6

До следващата вечер Локи се възстанови достатъчно, за да се разхожда сам из стаята. Мускулите му бяха като пихтия, а крайниците му се движеха, сякаш ги командваха много отдалече — може би предаваха командите по хелиограф, преди те да задвижат ставите и мускулите. Но вече не падаше по очи, когато ставаше от нара, и излапа цял фунт печени наденици и половин самун хляб, намазан дебело с мед, откакто Ибелиус донесе храната късно следобед.

— Мастер Ибелиус — рече му той, докато лекарят измерваше пулса му за хиляда триста и не знам си кой път според подозренията на Локи. — Ние с вас сме горе-долу еднакви на бой. Случайно да ви се намира някое и друго добре запазено палто? С подхождащи им бричове, жилетки и подходящите допълнения за благородници?

— А — отвърна Ибелиус. — Имах разни подобни неща, но се боя, че… Боя се, че Джийн не ви е казал…

— Ибелиус засега живее тук при нас — обади се Джийн. — Зад ъгъла, в една от стаите на вилата.

— Моите покои, в които упражнявах професията, ами, те… — Ибелиус се навъси и на Локи му се стори, че зад стъклата на очилата му се надигна прозрачна мъгла. — Изгоряха на сутринта след възцаряването на Раза. Тези от нас, които бяхме кръвно свързани с избитите хора на Барсави… не ни се препоръчва да оставаме в Камор. Тъкмо обратното. Вече станаха няколко убийства. Аз все още мога да обикалям насам-натам, ако внимавам, но… загубих повечето от богатствата си, колкото и скромни да бяха те. И пациентите си. И книгите си! Още една причина да желая пламенно Раза поразата да го порази!

— Проклятие! — възкликна Локи. — Мастер Ибелиус, може ли да ви помоля да ме оставите насаме с Джийн само за няколко минути? Трябва да обсъдим нещо… ами, нещо строго на четири очи, с много сериозно основание. Моите извинения.

— Няма нужда, господине, няма нужда да се извинявате! — Ибелиус стана и изтръска жилетката си от хоросановия прах. — Ще остана навън, колкото е необходимо. Нощният въздух действа ободрително на капилярите — той ще възстанови свободното течение на уравновесените ми течности.

Щом той излезе, Локи прокара пръсти през мазната си коса и изпъшка:

— Богове, колко добре ще ми дойде една баня! Точно сега съм навит дори да стоя половин час на дъжда. Джийн, имаме нужда от средства, за да нападнем Раза. Гаднярът ни отмъкна четирийсет и пет хиляди крони, а ние седим тук с десетина в джоба! Трябва отново да подхвана играта с дон Салвара, но съм смъртно уплашен, че след като отсъствах последните няколко дни, тая игра е заминала.

— Съмнявам се — отвърна Джийн. — В деня, преди да се събудиш, изхарчих малко пари за хартия за писане и мастило и пратих по куриер писмо на семейство Салвара от Грауман с вестта, че няколко дни ще си зает с някаква много деликатна работа и може да отсъстваш.

— Вярно ли? — Локи се втренчи в него като човек, когото са отвели на бесилката само за да го помилват в последния момент. — Вярно! Боговете да благословят душата ти, Джийн! Бих те целунал, ама и ти си мърляв като мен!

Локи започна да обикаля яростно — поне доколкото можеше, защото още се лашкаше и препъваше — в кръг из стаята. Да се крие в тая проклета дупка, така внезапно лишен от всички предимства, които бе приемал наготово толкова много години — сега нямаше мазе, нямаше пълна с пари съкровищница, нямаше гардероб, нямаше кутия за маскиране… нямаше банда. Раза му бе отнел всичко.

Заедно с монетите бяха прибрали от съкровищницата и пакет с документи и ключове, увити в промаслен плат. Това бяха счетоводните документи от кантората Мераджио на името на Лукас Феруайт, Еванте Екари и всички останали фалшиви самоличности, които Джентълмените копелета бяха вкарвали в обращение в течение на годините. В тези сметки имаше стотици връз стотици крони, но без документите те бяха недостъпни. В пакета бяха и ключовете за покоите „Буилприт“ в странноприемница „Катурнатата къща“, където в покрития с кедров фурнир шкаф бяха подредени още дрехи, подходящи за Лукас Феруайт — заключени с кутия с часовников механизъм, която никой разбивач на ключалки, десет пъти по-сръчен от Локи, не би успял да разбие.

— По дяволите! — изруга Локи. — До нищичко не можем да се домогнем. Трябват ни пари — тях можем да ги вземем от семейство Салвара, но не мога да отида при тях така! Трябват ми благороднически дрехи, розово масло, украшения… Феруайт трябва да изглежда като Феруайт. Не мога да го издокарам за десет крони.

И наистина, дрехите и аксесоарите, които носеше като вадранския търговец (дори без да броим натруфените фалшиви очила), струваха към четирийсет пълни крони… А такава сума той не можеше ей така да я измъкне от джобовете по улиците. Пък и дюкяните на малцината шивачи, които обслужваха такива префинени вкусове, приличаха на крепости и се намираха в хубавите квартали, където жълтодрешковците дебнеха не на отряди, а на батальони!

— Гад долна! — възкликна Локи. — Крайно съм недоволен. Всичко опира до дрехите. Дрехи, дрехи, дрехи. Ама че нелепа пречка!

— Вземи ги тия десет крони — рече Джийн. — Можем много време да я караме със сребърните монети.

— Все е нещо. — Локи се тръшна обратно на нара, седна и подпря брадичка с ръце. Веждите и устата му сочеха надолу — беше добил онзи израз на огорчено съсредоточаване, който Джийн помнеше, откакто бяха деца. След няколко минути Локи въздъхна и го погледна.

— Щом мога да се движа, комай утре ще взема седем-осем крони и ще изляза из града.

— Из града ли? Намислил ли си какво да правиш?

— Не — отвърна Локи. — Представа си нямам. Ни най-малко. Но не започват ли повечето ми успешни кроежи така? Ще намеря някаква пролука… и после сигурно ще я подкарам, без да мисля.