Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

6

— Изясних вече, че това не ми се нрави — рече Капа Барсави. — Защо тогава ме принуждаваш да настоявам?

Тъмнокосият младеж беше вързан за дървена диба — висеше с главата надолу с железни пранги около глезените и вързани ръце, изпънати докрай. Тежкият юмрук на Капа се заби в тялото на пленника точно под подмишницата — звукът беше като от чук, с който начукват месо. Разхвърчаха се капчици пот, пленникът се разкрещя и се замята в оковите.

— Защо ме обиждаш така, Федерико? — Нов жесток удар по същото място; първите два пръста на тежкия юмрук на стареца стърчаха напред, прегънати във втората става. — Защо не си поне така любезен да ми пробуташ убедителна лъжа? — Капа Барсави удари Федерико по гърлото странично с длан; пленникът се задъха и захлипа, щом кръвта, слюнката и потта започнаха да се стичат в носа му.

Сърцето на Плаващия гроб представляваше нещо като разкошна бална зала със заоблени стени; топла кехлибарена светлина се лееше от стъклените глобуси, окачени на сребърни вериги. Стълби водеха към горните галерии и от тях — към покритата с копринен балдахин палуба на старото корито. На малък подиум, издигнат до стената в дъното, бе поставен широкият дървен стол, на който обикновено Барсави посрещаше посетителите си. Стаята бе обзаведена с вкус и мярка, обстановката бе царствена, но днес вонеше на страх, пот и оцапани бричове.

Конструкцията, към която бе прикован Федерико, се спускаше от тавана — цял полукръг от тези приспособления можеше да бъде спуснат при нужда, защото Барсави понякога се занимаваше с тези работи в мащаб, оправдаващ стандартизацията на процедурата. Сега шест от тях бяха празни и оцапани с кръв; само на две все още висяха пленници.

Когато Локи и Назка влязоха, Капа вдигна очи, кимна леко и им посочи да изчакат до стената. Старият Барсави все така си беше каяк, но годините ясно му личаха. Сега беше по-закръглен и по-мек, три разтресени брадички подпираха трите посивели плитки на брадата му. Тъмни кръгове обрамчваха очите му, а бузите му бяха придобили онзи нездрав червендалест цвят, който излиза от бутилката. Плувнал в пот от усилията, той бе свалил горната си дреха и работеше по копринена долна риза.

Наблизо със скръстени ръце стояха Анджаис и Пачеро Барсави, по-големите братя на Назка. Анджаис приличаше на миниатюрно копие на Капа минус трийсет години и две брадички, а Пачеро беше същият като Назка — висок, строен и къдрокос. И двамата носеха очила — какъвто и да бе очният недъг на старата Мадам Барсави, тя го беше предала и на трите си оживели деца.

На отсрещната стена се подпираха две жени. Не бяха слабички — голите им загорели ръце бяха с издути мускули и целите в белези. Излъчваха почти хищническо добро здраве, ала бяха далеч прехвърлили моминските години. Черин и Раиза Беранджия, еднояйчни близначки, бяха най-великите контрарекиала, които град Камор бе познавал някога. Те се изявяваха само в двойка и бяха излизали стотина пъти на Подвижния пир срещу акули, дяволски риби, фенери на смъртта и други хищници от Желязно море.

От близо пет години двете бяха лични телохранители и екзекутори на Капа Барсави. Дългите им, буйни, катраненочерни гриви бяха прибрани под сребърни мрежи, окичени с акулови зъби, които издаваха приятен звън: по един зъб, както се твърдеше, за всеки мъж или жена, които близначките Беранджия са убили, откакто му служеха.

Последният по ред, но несъмнено не и по значение в това изключително сборище беше Мъдрецът Доброта, кръглоглав мъж, среден на ръст и на възраст. Късо подстриганата му коса беше с масленожълтия цвят на някои терински родове от западните градове Картен и Лашен. Очите му сякаш винаги бяха просълзени от чувство, макар изражението му никога да не се променяше. Той беше може би най-невъзмутимият човек в Камор — можеше да изважда нокти с кроткото равнодушие на мъж, който си лъска ботушите. Капа Барсави бе много умел изтезател, но когато се чувстваше затормозен, Мъдрецът никога не го разочароваше.

— Той не знае нищичко! — провикна се с цяло гърло последният пленник, все още недокоснат, щом Капа Барсави отново удари Федерико. — Капа, Ваша светлост, моля ви, никой от нас не знае нищо! Богове! Никой от нас не помни!

Барсави се приближи по дъсчения под и го накара да млъкне, като стисна продължително и жестоко гръкляна му.

— Въпросите към теб ли бяха отправени? Нямаш търпение да се включиш и ти ли? Мълчеше си, когато пратих останалите ти шестима приятели във водата. Защо ревеш за този?

— Моля ви! — изхлипа мъжът и жадно пое въздух, щом Барсави охлаби хватката си, колкото да му позволи да говори. — Моля ви, няма смисъл! Длъжен сте да ни повярвате, Капа Барсави, моля ви! Бихме ви казали всичко, което искате, стига да знаехме! Не помним! Просто не…

Барсави го накара да млъкне, като го зашлеви яростно през лицето. За миг единственият звук, който се чуваше в стаята, бе уплашеното хлипане и пъшкане на двамата пленници.

— Длъжен съм да ви повярвам? Нищо не съм длъжен, Жулиен. Пробутваш ми лайна и ми разправяш, че било варено говеждо? Толкова много сте, а не можете една прилична история да скалъпите! Един сериозен опит за лъжа пак щеше да ме вбеси, но поне мога да го разбера. Вие, осмината най-влиятелни мъже от Целите крони след самия Тесо. Неговите избраници. Неговите приятели, телохранители, верни пезони. И ми ревете като бебета, че никой от вас не помни къде е бил снощи, когато Тесо случайно е умрял.

— Но е точно така, Капа Барсави! Моля ви…

— Пак те питам, снощи пили ли сте?

— Не, нито капка.

— Нещо да сте пушили? Всичките заедно?

— Не, нищо подобно. Със сигурност… не и заедно.

— Значи газ? Нещичко от извратените алхимици на Джерем? Малко блаженство от прахче?

— Тесо никога не е позволявал…

— Добре тогава. — Барсави почти нехайно заби юмрук в слънчевия сплит на Жулиен. Мъжът запъшка от болка, а Барсави се обърна и протегна ръце с театрална веселост.

— След като елиминирахме всяко възможно земно обяснение за подобно престъпване на дълга, освен магията и божествената намеса… о, прощавай. Да не би самите богове да са ви омаяли? Трудно е да не ги забележиш.

Жулиен се загърчи в оковите си почервенял и замята глава.

— Моля ви… Моля ви…

— Значи не са боговете. Така си и мислех. Та, казвах… казвах, че вашата игричка вече адски ми досади. Доброта?

Кръглоглавият мъж опря брадичка в гърдите си и протегна длани нагоре, сякаш се готвеше да приеме дар.

— Искам нещо изобретателно. Щом Федерико не ще да говори, да дадем на Жулиен последен шанс да си развърже езика.

Федерико се разкрещя още преди Барсави да е млъкнал — пронизителният, ридаещ вой на прокълнатия, който е в съзнание. Локи стисна зъби, за да не се разтрепери. Толкова много срещи на фона на кръвопролития… Боговете сигурно са извратени.

Мъдрецът Доброта отиде при една масичка отстрани, на която бяха наредени чаши и тежка платнена торба с връв. Пусна няколко чаши в чувала и го заудря по масата. Дивите крясъци на Федерико заглушаваха дрънченето на чупещото се стъкло, но Локи можеше да си го представи. След малко Доброта като че вече беше доволен и бавно се приближи до Федерико.

— Недей, недей, не, недей, моля те, не, недей…

Стиснал с една ръка главата на отчаяния младеж, с другата Доброта нахлузи бързо торбата върху темето му, върху лицето му, чак до врата и затегна връвта. Торбата заглуши писъците му — отново пронизителни и нечленоразделни. После изтезателят започна да мачка торбата, отначало полека, почти нежно. Дългите му пръсти притискаха строшените стъкла в лицето на Федерико. По торбата започнаха да избиват червени петна. Доброта обработваше съдържанието на торбата като скулптор, който вае глина. Гърлото на Федерико милостиво се предаде и мъжът вече издаваше единствено хрипкави стонове. Локи мълчаливо се молеше той вече да е избягал от болката във временното убежище на лудостта.

Доброта започна да масажира платното още по-енергично. Сега натискаше там, където бяха очите на Федерико, и носа, и устата, и брадичката. Торбата ставаше все по-мокра и по-червена, докато най-сетне Федерико не престана съвсем да трепери. Когато Доброта пусна торбата, ръцете му изглеждаха все едно беше мачкал домати. С тъжна усмивка той остави почервенелите си длани да оставят червени дири от капки по дъските, отиде при Жулиен и безмълвно се взря в него.

— Несъмнено — каза Капа Барсави, — ако досега съм те убедил в нещо, то е в непоколебимостта на моето решение. Няма ли да проговориш?

— Моля ви, Капа Барсави — прошепна Жулиен. — Моля ви, няма нужда от това! Нищо не мога да ви кажа. Питайте ме за всичко друго, за каквото ще да е! Случилото се снощи ми е като в мъгла. Нищо не помня. Щях да ви кажа, моля ви, о, богове, моля ви, повярвайте ми, всичко бих ви казал! Ние сме верни пезони, най-верните ваши пезони!

— Искрено се надявам да не е така. — Барсави като че бе взел решение. Той подкани с жест сестрите Беранджия и посочи Жулиен. Тъмнокосите дами действаха бързо и безмълвно — те отключиха прангите и развързаха възлите, които го придържаха към дървената дига, но оставиха вървите, увили го от глезените до врата, а после го вдигнаха с лекота — едната за раменете, другата за врата.

— Верни? Моля ти се. Големи мъже сме, Жулиен. Отказът да разкажеш истината за случилото се снощи надали предполага вярност. Разочарова ме и аз ще ти го върна. — В дъното на стаята бяха махнали един дървен капак; тъмната водна повърхност под Гроба се вълнуваше само на няколко педи надолу. Подът около отвора бе подгизнал от кръв. — Сега аз ще те пусна долу.

Жулиен нададе последен писък, когато сестрите Беранджия го пуснаха с главата напред в отвора. Той цопна във водата и не изплува повече. Капа имаше навик да държи непрекъснато под Гроба някаква гад, затворена в дебели мрежи от подсилено с тел въже, ограждащи дъното на галеона като сито.

— Доброта, свободен си. Момчета, когато ви извикам отново, доведете някой да почисти тук, но засега изчакайте на палубата. Раиза, Черин, придружете ги, моля.

С бавна стъпка Капа Барсави отиде при простото си, удобно дървено кресло и се настани в него. Дишаше тежко и трепереше още повече от усилието да прикрие треперенето. На масичката до креслото беше сложен месингов бокал за вино, който побираше колкото цял супник. Капа отпи голяма глътка, затвори очи и като че се замисли. Най-сетне живна отново и кимна на Локи и Назка да се приближат.

— Е, драги ми мастер Ламора, колко пари ми носиш тази седмица?