Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

8

Лучано Анатолиус, Сивия крал, Капа на Камор, последният оцелял от рода си, стоеше сам на горната палуба на Плаващия гроб под копринените балдахини, плющящи на Вятъра на палача, под тъмното небе, което отразяваше миражното сияние на Измамната светлина, и гледаше как корабът му гори.

Гледаше на запад, а червеният огън бушуваше в очите му. Дори не мигна — погледна на север, към светещата кула Гарванов обсег, където проблясваха сини и червени светлини и нито облаче блед дим не се издигаше към небето.

Стоеше сам на палубата на Плаващия гроб и не плачеше, макар че в душата си в този миг не желаеше нищо друго така силно, както да заплаче.

„Черин и Раиза нямаше да заплачат“ — рече си той. — Майка ми и баща ми нямаше да заплачат; те не заплакаха, когато хората на Барсави изкъртиха с ритници вратата им посред нощ. Нощта, когато баща му умря, след като се мъчи да ги защитава достатъчно дълго, та Гизела да успее да го измъкне — заедно с малките близначки през задната врата.

„Задоволство“ изгаряше пред очите му, но наум той отново тичаше през тъмните градини, тринайсетгодишен, и се препъваше по познатите пътеки, клонките шибаха лицето му, горещи сълзи се стичаха по бузите му. Във вилата зад тях ножове се издигаха и падаха, малко момиченце плачеше за майка си… а после плачът внезапно секна.

— Никога няма да забравим! — бе казала Раиза в тъмния трюм на кораба, който ги откара в Талишам. — Никога няма да забравим, нали, Лучано?

Малката й ръчичка хвана здраво неговата. Черин спеше неспокойно от другата му страна, мънкаше и плачеше насън.

— Никога няма да забравим — бе отговорил той. — И ще се върнем. Обещавам ти, някой ден ще се върнем.

Той стоеше на палубата на крепостта на Барсави в Камор и нямаше власт да стори нищичко, докато смъртта на кораба му боядисваше водите на Старото пристанище в кървавочервено.

— Капа Раза? — обади се колеблив глас зад гърба му. Някакъв мъж се беше качил по коридора от долните галерии. Един от Ромовите псета от екстравагантния хазартен кръг, заформил се в тронната му зала. Той се обърна бавно.

— Капа Раза, току-що донесоха това… Един от Резачите на Измамната светлина, ваша светлост. Казва, че някакъв мъж в Пепелището му дал един тайрин и му казал веднага да ви отнесе това.

Мъжът му подаде торба от зебло. Върху нея с разкривени черни букви бе написано „РАЗА“. Мастилото като че още не беше изсъхнало.

Лучано пое торбата и махна на мъжа да се оттегли. Ромовото псе хукна по коридора и изчезна — онова, което прочете в очите на господаря си, никак не го зарадва.

Капа на Камор отвори торбата и се вторачи в тялото на скорпионов сокол — обезглавен скорпионов сокол. Той обърна торбата наопаки и изсипа съдържанието и на палубата. Главата и тялото на Вестрис тупнаха върху дъските. Сгънат и изцапан с кръв пергаментов лист изпадна подире им. Той го грабна и го разгъна.

ИДВАМЕ

Лучано дълго гледа писмото — може да са били пет секунди, а може и пет минути. После го смачка и го пусна на пода. То падна на палубата, търколи се и се спря до изцъклените, втренчени очи на Вестрис.

Щом идваха, значи идваха. Щеше да има достатъчно време да избяга, когато разчисти и последния си личен дълг.

Слезе по стълбището в долната галерия, в светлината и шума на празненството, което беше в разгара си. Мирисът на дим и пиене витаеше във въздуха; дъските скърцаха под обутите му в ботуши крака, докато бързаше надолу по стълбите.

Мъжете и жените вдигаха погледи от картите и заровете, когато той ги подминаваше. Някои му махаха и крещяха поздрави или славословия, но никой не получи отговор. Капа Раза отвори вратата на покоите си (бившите покои на Барсави) и хлътна вътре за няколко минути.

Когато отново излезе, беше облечен като Сивия крал, в старата си кожена жилетка и бричове със сивия цвят на мъгла, сивите ботуши от акулова кожа с потъмнелите сребърни токи, сивите ръкавици на фехтовач, напукани по ставите от употреба, със сивата си връхна дреха и наметало с вдигната качулка. Наметалото се ветрееше подире му, когато закрачи напред. Светлините на Плаващия гроб блещукаха по оголената стомана на извадената му рапира.

Празненството утихна на мига.

— Вън! — кресна той. — Излезте вън и стойте по-далече. Оставете вратите отворени. Без стражи. Измитайте се, докато още ви давам възможност.

Карти политнаха към палубата. Зарове тракаха по дървото. Мъжете и жените наскачаха на крака и помъкнаха със себе си пияните си другари. Бутилки се търкаляха и вино се лееше, докато траеше отстъплението. След няма и минута Сивия крал стоеше сам в центъра на Плаващия гроб.

Той се отправи бавно към сребърните върви, висящи от тавана откъм щирборда на стария галеон. Дръпна една от тях и белите светлини на полилеите угаснаха. Дръпна друга и завесите, закриващи високите прозорци на стаята, се дръпнаха и отвориха тронната зала към нощта. Дръпване на трета връв — и червени алхимични глобуси пламнаха в тъмни ниши по стените. Сърцето на дървената крепост се превърна в пещера, огряна от карминена светлина.

Той седна на трона, подпрял рапирата на коленете си, а червените светлини палеха огньове в очите му под ниско нахлупената качулка.

Седеше на трона и чакаше последните двама Джентълмени копелета да го намерят.