Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (52)

4

Денят на покаянието бе традиционният ден за бесене в Камор. Всяка седмица изкарваха начумерена тайфа затворници от Двореца на търпението, наобиколена от жреци и стражи. Пладне бе часът на бесилките.

В осмия час на утрото, когато чиновниците от двора на палата отвориха дървените кепенци и се приготвиха за дълъг ден, през който щяха да казват „Разкарай се в името на Херцога“ на всички дошли, трима облечени в роби послушници на Переландро вкараха на двора тясна дървена каручка. Най-дребният от тримата отиде при първия попаднал му служител. Мършавото му личице едвам се подаваше над долния край на прозорчето.

— Ама че странно — рече чиновничката, жена в края на средната възраст, чието тяло наподобяваше чувал с картофи, но най-вероятно не беше нито толкова топло, нито толкова съпричастно. — Да ти помогна с нещо?

— Ще бесят един мъж — отвърна Локи. — Днес по пладне.

— Не думай. Мислех си, че е държавна тайна.

— Казва се Антрим. Антрим Едноръкия го наричат. Има…

— Едноръкия. Да, днес ще го бесят. Палеж, кражба, вземане-даване с поробителите. Очарователен човек.

— Щях да ви кажа, че той има жена и тя има да урежда една работа, свързана с него.

— Виж, времето за обжалване мина. Сарис, Фестал и Татрис подпечатаха смъртната присъда. Антрим Едноръкия сега принадлежи на Морганте, а после — на Аза Гуила. Дори и някое от хилавите сладурчета на Бога просяк вече не може да му помогне.

— Знам — рече Локи. — Не искам да го пощадят. Жена му не я е грижа за това, че ще го обесят. Дошъл съм по повод трупа.

— Така ли? — В погледа на чиновничката за пръв път трепна истинско любопитство. — Това вече е странно. И какво за трупа?

— Жена му знае, че той заслужава да бъде обесен, но иска да му се даде по-добър шанс. Нали се сещате, с Господарката на дългото мълчание. Затова ни плати да вземем тялото и да го закараме в нашия храм, за да можем да палим свещи и да се молим за застъпничество в името на Переландро три дни и три нощи. После ще го погребем.

— Ами… — рече чиновничката. — Труповете обикновено ги свалят след час и ги хвърлят в дупките на Просяшка могила. Не го заслужават, но така е чисто. Обикновено не ги раздаваме, на когото си поиска.

— Знам. Господарят ми не вижда и не може да напусне нашия храм, иначе щеше сам да дойде и да обясни. Но той си няма друго, освен нас. Трябва да ви кажа, че той знае, че това ви създава неприятности. — Ръчичката на Локи се протегна над ръба на прозорчето и когато се оттегли, пред жената лежеше малка кожена кесийка.

— Много мило от негова страна. Всички знаем колко е отдаден на своя бог старият Отец Окови. — Чиновничката прибра кесията и я разтърси. Кесията дрънна и тя изсумтя: — Но пак има малък проблем.

— Господарят ни ще е благодарен за всякаква помощ, която можете да ни окажете. — Още една кесия се появи пред чиновничката и на лицето й се появи усмивка.

— Това е в обсега на възможното — рече тя. — Но не е още сигурно, разбира се.

Локи извади и трета кесия и чиновничката кимна:

— Ще поговоря с Господарите на въжетата, малкият.

— Дори докарахме собствената му каручка — рече Локи. — Не искаме да ви причиняваме неприятности.

— Сигурна съм, че няма да ни причините. — Тя поомекна. — Като казах онова за Бога просяк, не исках да те обидя, момченце.

— Не съм се обидил, мадам. В края на краищата ние точно това правим. — И той я удостои с онази си усмивчица, която смяташе за най-умилителна. — Не ми ли дадохте онова, което поисках, защото ви го изпросих, просто от добро сърце, без да са намесени никакви пари?

— Но да, разбира се. — И тя му намигна.

— Двайсет години да сте здрави и вие, и децата ви! — Локи се поклони и за миг изчезна под ръба на тезгяха й — И да ви благослови Господарят на пренебрегнатите!