Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (7)

7

Небето беше обагрено в убито червено. Нищо не бе останало от деня, освен ивичка разтопено злато, която бавно потъваше зад западния хоризонт. Локи Ламора се влачеше подир длъгнестата сянка на Създателя на крадци, който го водеше към Храма на Переландро да го продава. Най-сетне момчето откри къде изчезват по-големите деца.

Голяма стъклена дъга отвеждаше от северозападното подножие на Хълма на сенките към източния край на дългия и обширен Квартал на Храмовете. На най-високата точка на моста Създателя на крадци спря и се загледа на север, над неосветените къщи на Тихия квартал, над обвитите в мъгла води на бързоструйната Анджевин към потъналите в сянка имения и белокаменните булеварди със засадени покрай тях дървета на островите Алчегранте, тънещи в разкош под невъзможно високите Пет кули.

Петте кули бяха най-забележителните постройки от елдерглас в този град, в който това тайнствено вещество изобилстваше. Най-ниската и най-малко величествената, Ловеца на зората, бе широка едва осемдесет стъпки и висока едва четиристотин. Сега истинският цвят на всяка гладка кула се смесваше с гаснещата светлина на пещта на залеза, а подобната на паяжина мрежа от въжета и кошници за товари, оплела върховете им, едва се очертаваше на фона на карминеното небе.

— Ще изчакаме малко тук, момче — рече Създателя на крадци с мечтание в гласа, което никак не му беше присъщо. — Тук, на моя мост. Толкова малко хора идват към Хълма на сенките по този път, че този мост все едно е мой.

Вятърът на Херцога, който духаше денем откъм Желязното море, се беше обърнал. Над нощта, както винаги, щеше да властва задушливият вятър на палача, който духаше от сушата към морето, напоен с мириса на ниви и гниещи мочурища.

— Ще се отърва от теб, нали се досещаш — додаде след малко Създателя на крадци. — Ъъъ, не те баламосвам. Сбогом завинаги. Жалко, че ти липсва нещичко… може би здрав разум.

Локи си мълчеше и само гледаше огромните стъклени кули, докато небето зад тях се смрачаваше. Синкавобелите звезди изгряха, а последните слънчеви лъчи гаснеха на запад, като че се затваряше огромно око.

Щом първите намеци за истински мрак се спуснаха над града, една нова светлина, слаба и мъждива, изгря, за да го разсее — тя сияеше вътре в самия елдерглас, от който бяха направени Петте кули, и отвътре в прозрачното стъкло на моста, на който стояха. С всяко ново вдишване тя набираше сили, сияеше все по-ярко и най-сетне потопи града в призрачния полумрак на облачен ден.

Бе дошъл часът на Измамната светлина.

От висините на Петте кули до обсидиановата гладка повърхност на огромните стъклени вълноломи и до изкуствените рифове под сиво-сините вълни Измамната светлина грееше от всяка повърхнина, от всяка отломка елдерглас в Камор, от всяка частица от чуждоземния материал, оставен в древността от създанията, основали града. Всяка нощ, щом западът най-сетне погълнеше слънцето, стъклените мостове се превръщаха в нишки от светулково сияние; стъклените кули и булеварди и странните градини от стъклени изваяния блещукаха във виолетово и лазурносиньо, в оранжево и перленобяло, а луните и звездите помръкваха и посивяваха.

Такъв бе здрачът в Камор — краят на работата за последните дневни труженици и сигнал за нощната стража да залости градските порти; час на чудновато сияние, което скоро щеше да отстъпи пред истинската нощ.

— Хайде, да си свършим работата — подкани Създателя на крадци и двамата се запътиха към Квартала на Храмовете, крачейки по мъждукащото чуждо сияние.