Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (36)

2

— Този Капа Барсави… — обади се Локи, докато Окови водеше безименния козел по една от тесните стъклени арки, свързващи Фаурия и Улицата на Целувачите на монети. — Старият ми господар като че ли ми е разказвал за него.

— Прав си. Онзи път, когато си опожарил „Лоза от елдерглас“, предполагам.

— Я, ти знаеш за това.

— Ами, когато бившият ти господар започна да ми разказва за теб, той… не млъкна няколко часа.

— Щом аз съм твой пезон, ти пезон на Барсави ли си?

— Да, това ясно и точно описва нашите отношения. Всички Точни хора са войници на Барсави. Негови очи, негови уши, негови агенти, негови поданици. Негови пезони. Барсави е… особен вид приятел. Правил съм му някои услуги по времето, когато той завземаше властта. Издигнахме се заедно, би могло да се каже — аз спечелих особена почит, а той… той спечели целия град.

— Особена почит?

Тази вечер беше от най-приятните вечери за разходка в Камор през лятото. Преди няма и час се бе излял пороен дъжд и свежата мъгла, която увиваше пипалата си около сградите като алчни ръце на призрачни гиганти, беше малко по-хладна от обикновено, а мирисът й все още не беше наситен с вонята на тиня, умрели риби и човешки отпадъци. Малцина се разхождаха по Улицата на Целувачите на монети след Измамната светлина и бяха далече, затова Окови говореше свободно.

— Особена почит. Спечелих отстоянието. Което означава… Локи, в Камор има сто банди. Сто и отгоре. Със сигурност не мога да ги запомня всичките. Някои са съвсем нови или пък твърде неуправляеми, за да може Капа Барсави да им се довери. Затова той ги държи под око — настоява за чести доклади, внедрява свои хора в тях, държи им юздите изкъсо. За онези от нас, които не са подложени на такова наблюдение — Окови посочи себе си, после и Локи, — се предполага, че вършат всичко честно и почтено до доказване на противното. Ние спазваме неговите правила и му даваме дял от плячката си, а той смята, че повече или по-малко може да ни вярва, че действаме почтено. Без проверки, без шпиони, без глупости. „Отстоянието.“ Това е привилегия, за която си струва да платиш.

Окови бръкна в един от джобовете на мантията си. Разнесе се приятният звън на монети.

— В този град има повече банди, отколкото зловония, момче. Някои от тях са по-стари от много родове от Алчегранте и спазват по-строги ритуали от жреческите ордени. По дяволите, по едно време имаше близо трийсет Капи и всеки от тях командваше по четири-пет банди!

— Трийсет Капи? Всичките като Капа Барсави?

— И да, и не. Да, те управляваха банди, издаваха заповеди и разпорваха мъже от кура до очните ябълки, когато се разсърдят. Но иначе не, нямаха нищо общо с Барсави. Преди пет години трийсетината главатари, за които ти говоря, все още ги имаше. Трийсет малки кралства, които воюваха помежду си, ограбваха се взаимно и си пореха коремите по улиците. И всички до едно — във война с Жълтодрешковците, които убиваха по двайсет души седмично. През спокойните седмици.

После Капа Барсави дойде от Тал Верар. Навремето беше учен от Теринския колегиум, ако щеш, вярвай. Преподаваше реторика. Командваше няколко банди и започна да коли. Но не като касапин от тъмните улички, а по-скоро като лекар, който изрязва язва. Съсечеше ли Капа някого, вземаше бандата му. Но не разчиташе на тях, освен ако не му се налага. Даваше им територия, оставяше ги да си изберат гариста и ги включваше в своя дял.

И така, преди пет години бяха трийсет. Преди четири — десет. Преди три години остана само един. Капа Барсави и неговите сто банди. Целият град, всички Точни хора, включително тук присъстващите, бяха в джоба му. Вече нямаше открити войни по кървавите канали. Вече не вкарваха по цели взводове крадци наведнъж в Двореца на търпението — днес вкарват най-много по двама-трима едновременно.

— Заради Тайния мир? Този, който аз наруших?

— Да, този, който ти наруши. Добро предположение, а се досети и че знам за това. Да, момчето ми, там е ключът към забележителния успех на Барсави. Той се свежда до това, че той сключи договореност с Херцога чрез един от агентите му. Бандите на Камор не закачат благородниците — ние и с пръст не пипаме кораби, каруци и сандъци, белязани със законен герб. В замяна на това Барсави е действителният владетел на някои от най-чаровните квартали на града — Пожарището, Теснините, Остатъците, Дървените отпадъци, Примката и части от доковете. Освен това градската стража е много по… спокойна, отколкото е длъжна да бъде.

— Значи можем да крадем от всеки, който не е благородник?

— Да, или жълтодрешко. Наши са търговците, лихварите, тези, дето идват и си отиват. През Камор минават повече пари, отколкото през всеки друг град на това крайбрежие, момче. Стотици кораби на седмица; хиляди моряци и офицери. Нямаме проблеми, дето не закачаме аристокрацията.

— Това не ядосва ли търговците, лихварите и останалите?

— Може би щеше, ако знаеха. Точно затова думата „таен“ предшества думата „мир“. И точно затова Камор е такова прекрасно и безопасно място за живеене — няма за какво да се тревожиш, освен че ще изгубиш парите си, особено ако нямаш много пари.

— Аха — каза Локи, като опипваше огърлицата си с акуловия зъб. — Ясно. Но сега се чудя… Ти каза, че бившият ми господар купил… и платил, ъъ, за да ме убие. Ще има ли неприятности с Барсави за това, че… не ме е убил?

Окови се засмя.

— Че защо ще те водя при него, ако това би ми докарало неприятности, момченце? Не, смъртният знак е мой и аз мога да го използвам или не, както намеря за добре. Купил съм го. Не разбираш ли? Капа не го е грижа дали ще ги използваме, а само дали признаваме, че е единствено в негова власт да раздава живот или смърт. Нещо като данък, който само той може да събира. Разбираш ли?

Локи се остави да го влачат мълчаливо няколко минути, докато осмисли всичко това. Главоболието малко го затрудняваше да проумее целия мащаб на случващото се.

— Нека ти разкажа една история — проговори след малко Отец Окови. — История, която ще ти даде да разбереш що за човек ще срещнеш и на кого ще се закълнеш във вярност тази вечер. Някога, по времето, когато Капа Барсави държеше града съвсем отскоро в хватката си и тя бе още твърде крехка, беше публична тайна, че група гаристи крои заговор да се отърве от него при първа възможност. Разбираш ли, те бяха наясно и с неговите контраходове — бяха му помогнали да завземе града и бяха наясно как действа.

Затова се погрижиха да не може да ги пипне наведнъж — тръгнеше ли да коли, бандите щяха да се пръснат и да се предупредят взаимно, и щеше да настане кървава каша, дълга война. Той не предприе никакъв открит ход, а слуховете за тяхната измяна ставаха все по-настоятелни.

Капа Барсави приемаше посетителите в резиденцията си — тя все още се намира там, в Дървените отпадъци. Навремето това е бил верарски кораб, един от онези грамадни тлъсти галеони, с които са прекарвали войска. Сега стои закотвен там — нещо като самоделен дворец. Той го нарича Плаващия гроб. Е, в Плаващия гроб той устрои голямо театро — постла един голям килим от Ашмир, наистина прекрасен, от тъкан, която Херцогът би окачил на стената, за да не се хаби. И се погрижи всички около него да разберат колко много харесва този килим.

И стана така, че неговият двор по този килим се научи да разбира как Капа смята да постъпи с даден посетител. Ако щеше да се лее кръв, навиваха килима и го прибираха. Без изключение. Изминаха месеци. Махат килима, постилат килима. Махат го, постилат го. Понякога мъже, извикани при него, се опитваха да побегнат в мига, в който виждаха голия под под краката му — което, разбира се, беше равносилно на това да си признаят на глас, че са сгазили лука.

Както и да е, да се върнем към проблемните гаристи. Никой от тях не беше достатъчно глупав да се качи на Плаващия гроб без банда зад гърба си или да се остави да го сгащят насаме с Барсави. По онова време властта на Капа все още беше твърде несигурна, че да рискува. Затова той чакаше… а после покани деветима от бунтовниците гаристи на вечеря. Не всичките, разбира се, а само най-умните и най-коравите, и тези с най-големите банди. И шпионите им докладваха, че прекрасният бродиран килим, безценното му притежание, е постлан на пода на всеобщо обозрение, а празничната маса е поставена върху него и отрупана с повече храна, отколкото и боговете са виждали.

И тези тъпи копелета си помислиха, че Барсави сериозно, в действителност желае да разговаря с тях. Решиха, че го е страх, и повярваха, че ги очакват преговори, затова нито доведоха бандите си, нито измислиха резервни планове. Мислеха си, че са победили.

И представи си само — продължи Окови — как се слисаха, когато насядаха на столовете, подредени върху този прекрасен килим, и петдесет от хората на Барсави нахлуха в стаята с арбалети и така набодоха тези клети слабоумници със стрели, че разгонено бодливо свинче би замъкнало всеки от тях вкъщи да го изчука. Ако някоя капка кръв не падна върху килима, то тя оцапа тавана. Схващаш ли?

— Да… И килимът бил съсипан?

— И още как! Барсави знаеше как да създава очаквания, Локи, и как да използва тези очаквания, за да заблуди онези, които му мислеха злото. Те смятаха, че странната му обсебеност от този килим е гаранция за техния живот. Но излиза, че съществуват врагове, достатъчно многобройни и достатъчно силни, че да си струва да жертваш някакъв си проклет килим!

Окови посочи напред, на юг.

— Ето такъв човек чака да разговаря с теб на около половин миля път оттук ей в онази посока. Настоятелно ти препоръчвам да използваш приличен език.