Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (28)

1

За втори път от два дни насам на дон Лоренцо Салвара му се случваше маскирани закачулени непознати да се набъркват в живота му на най-неочаквани места. Този път — точно след полунощ, и го чакаха в неговия кабинет.

— Затворете вратата! — нареди по-ниският натрапник. Гласът му беше съвсем каморски — груб, опушен и явно свикнал да му се подчиняват. — Седнете, господарю, и не си правете труда да викате лакея си. Той е неразположен.

— Кои сте вие, по дяволите? — Ръката на дона, с която боравеше с меча, се сви импулсивно. Коланът му беше без ножница. Той затвори вратата, но не понечи да седне зад писалището си. — И как влязохте тук?

Проговорилият натрапник посегна и дръпна черната кърпа, закриваща носа и устата му. Лицето му беше слабо и изпито; косата — черна, тъмният мустак — тънък и безупречно оформен. Бял белег разсичаше дясната му скула. Той бръкна в гънките на добре скроеното си наметало, извади черен кожен портфейл и го отвори, за да види донът съдържанието му — малък златен орнамент, затворен в матирано стъкло със сложна форма.

— Богове! — Дон Салвара се свлече в креслото си, нервно, без колебания. — Вие сте Полунощните.

— Точно така. — Мъжът затвори портфейла и го прибра под наметалото. Мълчаливият натрапник, все така с маска и качулка, заобиколи и застана само на няколко стъпки от дон Лоренцо, между него и вратата. — Извиняваме се за нахлуването. Но сме дошли по изключително деликатна работа.

— Да не би… да не би да съм обидил с нещо Негова светлост?

— Доколкото зная, не, господарю Салвара. Всъщност може да се каже, че сме дошли, за да ви попречим да го направите.

— Аз… аз… е, добре. Ъъ, какво казахте, че сте сторили на Конте?

— Само му дадохме нещичко, за да му помогне да заспи, това е. Знаем, че е верен, знаем, че е и опасен. Не искахме да се получат… недоразумения.

Мъжът до вратата подчерта тези думи, като пристъпи напред, пресегна се покрай дон Салвара и остави на писалището комплекта бойни ножове на Конте.

— Разбирам. Вярвам, че той ще е добре. — Дон Салвара забарабани с пръсти по писалището и впери очи в белязания. — Инак ще бъда много недоволен.

— Той е напълно невредим, давам ви думата си на слуга на Херцога.

— Ще я приема за достатъчна. Засега.

Белязаният въздъхна и разтърка очи с двата си облечени в ръкавица пръста.

— Няма нужда да започваме така, господарю. Извинявам се за внезапността на нашата поява и начина, по който се натрапихме, но вярвам, ще разберете, че вашето благополучие е от първостепенна важност в очите на нашия господар. Наредено ми е да попитам — днес забавлявахте ли се на Пира?

— Да… — Дон Салвара заговори предпазливо, като пред адвокат или съдебен писар. — Предполагам, че това ще е точна оценка.

— Добре, добре. Имахте компания, нали?

— Доня София беше с мен.

— Имам предвид друг. Не е поданик на Негова светлост. Не е каморец.

— Аха, търговецът. Търговец на име Лукас Феруайт, от Емберлен.

— От Емберлен. Разбира се. — Белязаният скръсти ръце и огледа кабинета на дона. Загледа се в двата малки стъклени портрета на старите дон и доня Салвара, поставени в рамка и превързани с траурни панделки от черно кадифе. — Е, този човек е търговец от Емберлен, колкото и ние с вас, дон Салвара. Той е измамник. Мошеник.

— Аз… — Дон Салвара се засили да скочи на крака, но се сети за мъжа зад гърба си и явно размисли. — Не виждам как е възможно! Той…

— Моля за прошка, господарю. — Белязаният се усмихна мрачно и изкуствено, както би се усмихнал бездетен, докато се опитва да успокои разплакано бебе. — Но нека ви попитам, чували ли сте за мъжа, когото наричат Тръна на Камор?