Владимир Набоков
Други брегове (8)

2

Честите детски болести още повече ме сближаваха с мама. През детството, почти до десетгодишната ми възраст, бях обременен от изключителни и дори чудовищни способности по математика, които бързо угаснаха през училищните години и съвсем изчезнаха през рядко бездарната ми във всяко отношение младост (от петнайсет до двайсет и пет години). Математиката играеше страховита роля в моите ангини и скарлатини, когато заедно с вдигането на живачния стълб в термометъра в мозъка ми безпощадно се издуваха грамадни балони и многозначни цифри. Непредпазливият гуверньор бе избързал да ми обясни — на осем години — логаритмите, а в едно от детските ми английски списания се случи и съобщение за някакъв феноменален индус, който точно за две секунди можел да извлече корен седемнайсети от такова например приятно число като 3529471145760275132301897342055866171392 (май е 212, но няма значение). Не можех да се отърва от тези чудовища, израснали в моите кошмари, които сякаш ме изтласкваха от мен самия и по време на тази безнадеждна борба надигах глава от възглавницата, за да обясня състоянието си на мама. През разместените от логиката на треската думи тя разпознаваше всичко, каквото бе запомнила от своята борба със смъртта през детството си и по някакъв начин помагаше на моята разкъсваща се вселена да си възвърне класическия Нютонов образ.

За бъдещия тесен специалист литератор би било интересно да проследи как именно се е променил при предаването му на литературен герой (в романа ми „Дар“) един случай от детството на автора. След дълга болест лежах в постелята зашеметен, слаб, когато изведнъж ме споходи блажено чувство за лекота и спокойствие. Знаех, че мама е тръгнала да ми купува поредния подарък: планомерната всекидневност на даренията придаваше чар и смисъл на бавните ми оздравявания. Какво ми предстоеше да получа този път — не можех да отгатна, но през магичния кристал на моето настроение със свръхчувствителна яснота виждах шейната й, отдалечаваща се по Болшая морская в посока към Невски (сега булевард някой си Октомври, в който учуден се влива Херцен). Различавах всичко: дорестия бързоног кон, чувах неговото пръхтене, ритмичното пльокане на скротума му и твърдия тропот на омръзналите се буци пръст и сняг по предницата на шейната. Пред моите очи, както и пред мамините, се ширеше огромният задник на кочияша със синьото набрано ватирано палто, с пътния часовник в кожен калъф, провесен от колана; часовникът показваше два и двайсет. Мама с воал, с палто от морски котки вдигаше маншона към лицето си с грациозно-гравюрното движение на елегантна петербургска дама, литнала в открита шейна; мечата кожа бе закопчана отзад за двата ъгъла на ниската облегалка, за която се държеше, застанал прав, нашият лакей с кокардата.

Без да изпускам шейната от фокуса на ясновидството си, спрях пред магазина на Тройман на Невски, където се продаваха канцеларски стоки, примамливи карти за игра и безвкусни дреболийки от метал и камък. След няколко минути мама излезе, съпровождана от слугата: той носеше покупката след нея, тя ми се стори обикновен молив „Фабер“, така че дори се учудих на нищожния подарък и на това, че тя самата не може да носи толкова малко нещо. Докато нашият лакей отново я замяташе с кожата, гледах парата, издишвана от всички, включително и от коня. Виждах и познатата гримаска на мама: тя имаше навика да подухва с устни, за да се отлепи твърде тясната воалетка, и ето сега, когато написах това, нежното мрежесто усещане за студената й буза под моите устни се връща при мен, лети възторжено, стремглаво от снежносиньото, синьопрозоречно (още щорите не са спуснати) минало.

Ето тя влезе в спалнята при мен и се спря с лека лукава усмивка. В прегръдките си държеше голям, издължен пакет. Размерът му бе толкова силно скъсен във видението ми може би защото подсъзнателно се бях поправил поради отвратителната възможност нещата да са запазили известна склонност към гигантизъм от доскорошното ми бълнуване. Но не: моливът наистина се оказа жълт дървен гигант, дълъг към два аршина и съответно дебел. Това рекламно чудовище бе висяло на витрината на Тройман като дирижабъл и мама знаеше, че отдавна мечтаех за него, както мечтаех за всичко, каквото не можеше или не беше редно да се купи за пари (наложило се продавачът най-напред да пита някой си доктор Либнер, сякаш проблемът бил наистина медицински). Помня секундата ужасно съмнение: от графит ли е острието, или е имитация? Не, беше истински графит. Не стига това, ами когато няколко години по-късно пробих дупка в хълбока на гиганта, с радост се убедих, че гръбначният графит преминава, през цялата дължина: да отдадем дължимото на Фабер и Либнер, от тяхна страна това бе чисто „изкуство за изкуството“.

„О, ами да — повтаряше мама, когато се случеше да споделя с нея някое необичайно чувство или наблюдение, — ами да, познато ми е…“ И с непосредственост, предизвикваща тръпки, обсъждаше телепатията, сънищата, спиритичните масички, странното усещане за „вече вижданото“ (le déjà vu). Сред далечните й предци, сибирските Рукавишникови (които не бива да се бъркат с известните московски търговци със същото име), имало староверци и нещо твърдо сектантско звучеше в съпротивата й срещу, обредите на православната черква. Тя обичаше Евангелието с някаква вдъхновена любов, обаче изобщо не се нуждаеше от опората на догмата; страшната беззащитност на душата във вечността и липсата на свое кътче там просто не я интересуваше. Нейната проникновена и наивна вяра еднакво приемаше и съществуването на вечното, и невъзможността то да бъде осмислено в условията на временното. Вярваше, че единствено достъпното за земната душа е да съзира в далечината през мъглата и бляновете на живота проблясъка на нещо истинско. Така хората с особено неудържимо дневно мислене понякога усещат насън, някъде извън интригуващата бъркотия и нелепост на виденията, стройната действителност на отминалата и на предстоящата видимост.