Владимир Набоков
Други брегове (10)

4

Всичко, което се отнасяше до домакинството, занимаваше мама толкова малко, сякаш тя живееше в хотел. Татко също нямаше жилка на къщовник. Той обаче поръчваше закуските и обедите. Този ритуал се извършваше на трапезата след десерта. Бюфетчикът донасяше черното албумче. Тате го разтваряше с лека въздишка и като поразмислеше, вписваше менюто за утре с изящния си плавен почерк. Имаше навика да оставя химическия молив или стилото да трепкат бързо-бързо във въздуха над самата хартия, докато обмисляше следващото хребетче от думи. На въпросителните му изброявания на блюдата мама отговаряше с неопределено кимване или се намръщваше. Официално за икономка се броеше Елена Борисовна, някогашната бавачка на мама, престаряла бабичка, много ниска, приличаща на унила костенурка, с големи крака, с дребна главица, с напълно угаснал мътнокафяв поглед и студена кожа като на забравена в килера ябълка. Вярно, не ми беше разказвала, кой знае защо, за Бова, но и не пиеше, както си е пийвала Арина Родионовна (впрочем взета за Олинка Пушкина от Суйда, наблизо до нас). Беше седемдесет години по-стара от мен, излъхваше лек, но непоносим мирис — смесица от кафе и тлен — и през последните години у нея се бе появило патологично скъперничество, през чието развитие скришом от нея се въведе друг домашен ред, учреден в лакейската стая. Сърцето й нямаше да издържи, ако узнаеше, че властта й виси в пространството заедно с халката й с ключовете от килерите, и мама се мъчеше с нежност към нея да пропъди подозрението, проникващо в отслабващия ум на старицата. Тя управляваше непоколебимо някакво свое далечно, спарено малко царство — напълно отвлечено, разбира се, иначе да сме умрели от глад: виждам я как търпеливо трополи натам по дългите жълти коридори под присмехулния поглед на слугите, отнасяйки в тайния си килер отчупена бисквита, намерена в някоя чиния. В същото време при липсата на какъвто и да било надзор над щата от петдесет и повече човека и в имението, и в петербургската къща вилнееше весела оргия от кражби. Според думите на всезнаещите наши стари лели главатарите бяха готвачът Николай Андреич и старият градинар Егор — двамата необикновено свестни наглед, с очила, с прошарени слепоочия — накратко, прекрасно гримирани като предани слуги. Никой не вярваше на доносите на старите жени, но уви, те казваха истината. Николай Андреич бе гений на закупките и както веднъж се изясни, доста известен в петербургските спиритични среди медиум; Егор (и сега чувам черноземно-спаначния му бас, когато в градината се мъчеше да отклони лакомото ми внимание от деликатесните ягоди с вкус на ананас към обикновените) тихомълком продаваше господарските цветя и плодове толкова изкусно, че успя да спечели за нова къща на Сиверска; вуйчо ми Рукавишников веднъж бе ходил да я види и се върна с удивено лице. При равномерния поток от чудовищни и необясними сметки баща ми изпитваше като юрист и държавник особена досада от неумението си да се справи с икономическите неуредици у дома си. Но всеки път, когато се разкриеше явна злоупотреба, все нещо попречваше на възмездието. Когато здравият разум изискваше да бъде прогонен мошеникът камериер, начаса се оказваше, че синът му, чернооко момче на моите години, е на смъртно легло — и всичко избледняваше пред необходимостта да се свика консилиум от най-добрите лекари в столицата. Отвличан ту от едно, ту от друго, тате остави най-сетне домакинството ни в състояние на неустойчиво равновесие и дори се научи да го възприема откъм веселата му страна, а мама се радваше, че като си затварят очите, спасяват безумния свят на нейната стара бавачка, която отнасяше в своята вечност по притъмняващите коридори вече дори не бисквитка, а шепа сухи трохи. Мама добре разбираше болката от разрушените илюзии. Най-малкото разочарование при нея придобиваше размерите на съдбовно злощастие. Веднъж по Коледа, три месеца преди раждането на четвъртото й дете, тя бе останала на легло поради леко неразположение. Според английския обичай гувернантката връзваше за нашите креватчета в нощта на Бъдни вечер, докато спяхме, по един чорап, натъпкан с подаръци, а по случай празника ни събуждаше лично майка ни и като споделяше радостта не само с децата си, но и със спомена за своето детство, се наслаждаваше на нашите възторзи сред шумолящото развиване на какви ли не вълшебни дреболии от магазина на Пето. Онзи път ни накара обаче да й обещаем, че в девет сутринта ще отнесем чорапите неначенати в нейната стая и там ще ги разтворим. Аз карах седмата година, брат ми шестата и като се събудихме рано, бързо се наговорихме, сключвайки безумен съюз — и двамата се втурнахме към чорапите, вързани при краката ни. През опънатата на ъгли и заоблени издутини коприна ръцете ни напипаха сегментите на съдържанието, пукащата увивна хартия. Наизвадихме всичко, развързахме го, развихме го, огледахме го на смуглоснежната светлина, която проникваше през диплите на щорите — и после го опаковахме наново, натикахме го обратно в чорапите, с които се явихме в определеното време при мама. Седнали при нея на осветената й постеля, незащитени с нищо от доволните й очи, се опитахме да дадем очакваното от публиката представление. Но толкова бяхме омачкали меката розова хартия, толкова уродливо бяхме вързали панделките и толкова любителски изобразявахме учудване и възторг (и сега виждам брат си как извърта очи и възкликва с интонацията на нашата французойка: „Ah, que c’est beau!“^[1]), че като ни понаблюдава около минута, клетият зрител избухна в ридания. Изминаха десет години. През Първата световна война (Поанкаре с кожени гамаши, кал, здраве желаем, горкият наследник с черкезка дреха, едрите му сестри, ужасно облечени, с големи свенливи шапки, с хилядите си лични шегички) моята майка много добросъвестно, обаче доста неумело организира собствен лазарет също като другите петербургски дами — и ето, спомням си я с омразната й униформа на сестра как ридае със същите детски сълзи заради фалша на модното милосърдие, заради мъчителната, каменната, абсолютно непроницаема кротост на осакатените войници. И още по-късно — о, много по-късно, — докато се връщаше мислено в миналото, тя често се обвиняваше (според мен несправедливо), че е била по-малко чувствителна към огромната човешка мъка на земята, отколкото към бремето, от чувства, които човек стоварва върху всичко невинно-безпомощно като например старите алеи, старите коне, старите кучета.

Лелите ми критикуваха встрастеността й в кафявите дакели. В албумите с фотографии, подробно илюстриращи младите й години, сред пикниците, крокетите, това не е излязло добре, сред спортистките с буфан ръкави и гарсонетките, сред старите слуги в стойка „мирно“, тя в бебешката люлка, някакви мъгляви елхи, някаква перспектива от върволица стаи — рядко някоя група минаваше без дакел с разплута от темперамент задница на гъвкавото тяло и винаги с все същия странен, психопатско-звезден поглед, какъвто има тази порода на семейните снимки. През ранното си детство заварих на припек из градината Лулу и Бокс Първи, майката и сина, толкова престарели, че отдавна бе забравена кръвосмесителната им връзка, озадачила навремето някогашните деца. Към 1904 година татко докара от Мюнхенската изложба рижо кутре, Трейни, тя порасна и стана учудващо красива за дакел. През 1915 година й се парализираха задните крака и докато мама не се реши да я отправи на онзи свят с инжекция, клетата кучка унило се тътреше по паркета като cul-de-jatte^[2]. Сетне някой ни подари внука или правнука на Чеховите Хинина и Бром. Това окончателно дакелче (представляващо една от малкото брънки между мен и руските класици) ни последва в изгнанието и дори през 1930 година в Прага, където овдовялата ми майка преживяваше с мъничка пенсия, можеше да бъде видяно как крета по сивкавата зимна улица далеч след умислената си господарка — старият, все още сърдит Бокс Втори — емигрантско куче с дълъг телен намордник и с кърпено палтенце.

Живеех далеч от мама, в Германия или във Франция, и не можех често да я навестявам. Не бях при нея и когато умря през май 1939 година. Всеки път, щом успеех да посетя Прага, през първата секунда на срещата изпитвах болка, смут, пропадане, както когато се налага да направиш усилие, за да настигнеш времето, избързало напред през раздялата, и да възстановиш любимите черти на неостаряващия образец в сърцето си. Квартирата, в която тя живееше с внука си и с Евгения Константиновна Г., най-близката й приятелка, беше донемайкъде жалка. Мушамените тетрадки, в които преписваше дълги години харесалите й стихове, се трупаха по събраните от кол и въже грохнали мебели. Ужасно бързо опърпващите се томчета на емигрантските издания бяха съседи на отливката от ръката на тате. До диванчето й, нощем служещо за постеля, един сандък, обърнат с дъното нагоре и покрит със зелен плат, й заместваше масичката, на него бяха наредени малки неясни снимки с разпадащи се рамки. Впрочем тя едва ли се нуждаеше от тях, защото оригиналът на живота й не беше изгубен. Както пътуваща трупа разкарва със себе си — понеже не са забравени репликите — и дюните през буря, и замъка сред мъглата, и прекрасния остров, така тя носеше у себе си всичко, каквото душата й бе скътала за този сив ден. Виждам я съвсем ясно, седнала на масата за чай, как съзерцава с една карта в ръката някаква фаза от пасианса; с другата ръка се е облакътила на масата и пак с нея, притиснала сгъвката на палеца отстрани до брадичката си, държи до устата си цигара, собственоръчно напълнена. На безименния пръст на дясната ръка — с нея слага сега картата — гори блясъкът на две златни халки: венчалният пръстен на баща ми, прекалено широк за нея, е завързан за нейния с чер конец.

Когато сънувам умрелите, те винаги са мълчаливи, угрижени, неясно потиснати от нещо, макар в живота именно усмивката да е била най-истинското в скъпите им черти. Срещам се с тях без учудване в места и сред обстановка, в които никога не са били през живота си — например в къщата на човек, с когото съм се запознал по-късно. Седят отстрани, мрачно свели поглед, сякаш смъртта е тъмно петно, позорна семейна тайна. И разбира се, не там и тогава, не в тези космати сънища, се предоставя на смъртния рядък случай да надникне отвъд пределите си, не, такъв случай ни се предоставя наяве, когато сме сред пълния блясък на съзнанието, в минутите на радост, на сила и сполука — на мачтата, на превала, на работната маса… И макар че малко неща различаваш през мъглата, все пак блажено искаш да вярваш, че гледаш натам, накъдето трябва.