Владимир Набоков
Други брегове (52)

3

През есента на 1910 година с брат ми ни изпратиха заедно в Берлин за три месеца с гуверньора, за да ни изправят зъбите: горните при брат ми се издаваха напред, а моите растяха, както им падне, дори един допълнителен се беше подал от средата на небцето като на млада акула. Всичко това бе твърде досадно. Прочутият американски зъболекар в Берлин изкорени това-онова с клещите, причинявайки ми дива, неприлична болка, а колко ужасен бе при някогашните зъболекари мрачният изглед през прозореца пред вдигнатия нагоре стол и памук, памук, сух, дяволски памук, който напъхваха около венеца на пациента. Този жесток американец стегна останалите зъби с корав конец, преди да ни обезобрази с платинени телчета. Разбира се, смятахме, че трябва да ни се предоставят много развлечения като награда за тези адски сутрини Ин ден Целтен ахтцен А — ето, спомних си дори адреса и безшумното движение на електрическия автомобил под наем. В началото много играехме тенис, а когато настъпиха студовете, почти всеки ден започнахме да посещаваме скейтингринга на Курфюрстендам. Военният оркестър (през онези години Германия беше страна на музиката) не можеше да заглуши механичното мъркане на ролковите кънки. В Русия съществуваше порода момчета (Вася Букетов, Женя Кан, Костя Малцев — къде са всичките днес?), които чудесно играеха футбол, тенис, шах, бяха блестящи върху леда на пързалките, правеха завоите „през коляно“, кънките им за дълго бягане бяха като бръснач, яздеха, скачаха със ски във Финландия и моментално научаваха всеки нов спорт. Аз бях същият и затова много се веселях на този паркетен скейтинг. Имаше десетина души в червени униформи с бранденбурги, повечето от тях говореха английски (никога не научих немски и през живота си не съм прочел нито едно литературно произведение на немски). Най-пъргавият от тях, мрачен млад бандит от Чикаго, ме научи да танцувам на ролкови кънки. Брат ми, кротък и несръчен, тихомълком се измъкваше настрани, без да пречи никому, а гуверньорът ни пиеше кафе и ядеше паста мока в кафенето зад кадифената завеса. Скоро забелязах група изящни, стройни млади американки; отначало те всички се сливаха за мен в едно странно привлекателно явление; но постепенно започна диференциация. Веднъж във валса, няколко секунди преди едно от най-болезнените си падания, каквито съм изтърпявал когато и да било (разбих лицето си), бях чул от тази съблазнителна група вече познатия за мен глас, пълнозвучен като удар по арфа, който ми изрази одобрение. И досега бавно се плъзга тя пред очите ми, тази висока млада американка със син тайор, с голяма черна шапка, проводена от бляскава карфица, с бели меки ръкавици и лачени чепички и с някакви особени ролкови кънки. Нощем не ме хващаше сън, представях си тази Луиза, стройната й снага, откритата й, нежносинкава шия и се учудвах на странното физическо неудобство, което, дори да бях усещал преди, не беше свързано с някакви си фантазии, а само защото ми жулеха спортните панталони. Веднъж минавах през вестибюла на ринга, пред една дорийска колона бе застанала тя и моят инструктор; този гладко сресан нахалник от типа на Къхуун я държеше здраво за китката и настояваше за нещо, а тя детински въртеше пленената си ръка — и през близката нощ няколко пъти поред го заклах, застрелях, удуших.

Нашият гуверньор, същият „Ленски“, за когото писах по друг повод, високонравствен и малко наивен човек, бе за пръв път в чужбина. Невинаги му бе лесно да съчетава разпаления си интерес към туристическите примамки с педагогическия дълг и, общо взето, на нас с брат ми често ни се удаваше да го заведем на места, където родителите ни вероятно нямаше да ни пуснат. Така например той лесно се поддаде на примамливата Винтергартен^[1] и ето че веднъж се озовахме седнали с него в една от предните ложи под изкуственото звездно небе на това прочуто заведение да смучем през сламки необикновено вкусния „айсшоколад“ с каймак.

Програмата беше обикновена: имаше жонгльор във фрак; имаше певица, внушителна на вид, припламваща с фалшивите си скъпоценни камъни в променливите лъчи на зеления и червения прожектор; след това се появи комик на ролкови кънки; между него и велосипедния номер (за който ще кажа, когато му дойде времето) в програмата бе обявено: „Gala Girls“ — и с поразителна срамна внезапност, заприличала ми на падането върху покритата с черен прах пързалка, познах моите американски хубавици в тази гирлянда от гърдести „гърлс“, които ръка за ръка, в плътна пищна редица, се полюшваха от ляво на дясно и после обратно и ритмично подмятаха ту десет леви, ту десет десни еднакви розови крака. Намерих лицето на моята едроока Луиза и разбрах, че всичко е свършено дори и да се различаваше с някаква грация, с някакъв белег на придобита мекота от своите вулгарни другарки. Не можех отведнъж да престана да мисля за нея, по преживяният удар се превърна в подтик за индуктивен процес, тъй като скоро забелязах сред новите момчешки чудеса, че сега вече не само тя, а всеки женски образ, който позира като академична робиня на нощните ми блянове, пробужда у мен вече познатото все още загадъчно неудобство. Попитах простодушно родителите си за тези симптоми, те тъкмо бяха пристигнали в Берлин от Мюнхен или от Милано, и татко усилено заразгръща немския вестник, който бе разтворил току-що, и ми отговори на английски, започвайки явно дългото обяснение с интонацията на „мним цитат“, с чиято помощ обичаше да започва речите си: „Това, момчето ми, е само една от абсурдните комбинации в природата — също както са свързани помежду си смущението и пламналите бузи, мъката и зачервените очи — shame and blushes, grief and red eyes… Tolstoi vient de mourir“^[2], изведнъж се прекъсна сам с друг, потресен глас, като се обърна към мама, седнала до вечерната лампа. „Не може да бъде — покрусено и тихо възкликна тя и сплете ръце, сетне добави: — Време е да се прибираме“ — сякаш смъртта на Толстой беше предвестница на някакви апокалиптични бедствия.