Владимир Набоков
Други брегове (28)

4

През детството най-добре виждаме ръцете на хората, защото те, тези познати ръце, кръжат на равнището на ръста ни; мадмоазелините бяха неприятни с жабешката лъскавина на опънатата кожа върху горната страна, обсипана вече със старчески синапени петънца. Преди нея никой не беше ме пощипвал по бузата — това беше отвратително чуждестранно усещане, — а тя започна именно така — може би като белег на мигновеното си благоразположение. Всичките й превземки, толкова нови за мен след доста еднообразните и сдържани жестове на нашите англичанки, ясно възникват пред мен, щом си представя ръцете й; начинът й да остри моливите с ножче към себе си, към огромната си безплодна гръд, облечена в зелената вълна на елека върху блузата; начинът й да си почесва ухото — изведнъж мушваше кутрето си там и то бързо-бързо трепкаше вътре. И друго — обредът, който се спазваше при издаването на чиста тетрадка: с всякогашното си леко астматично пъхтене, рибешки заоблила устни, правеше полето, тоест рязко прокарваше с нокътя на палеца вертикална черта и по нея сгъваше страницата, след което тетрадката с едно движение се завърташе около оста си, за да се обърне към мен. В любимата ми сардониксова перодръжка тя слагаше ново перо за мен и с влажно свистене наплюнчваше лъскавото му острие, преди деликатно да го топне в мастилницата. Перодръжката с още чисто сребърното, едва до половина посиняло перо, най-сетне ми се връчваше и с наслада от ясните букви — особено защото предишната тетрадка безнадеждно бе завършила с различни задрасквания и безобразия — аз изписвах „Dictée“, докато Mademoiselle ровеше из учебника за нещо по-мъчно и по-дълго.