Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Другие берега, 1953–1954 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пенка Кънева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване, корекция, форматиране
- NomaD (2015 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
Издание:
Владимир Набоков
Покана за екзекуция
Рецензент: Сергей Райков
Руска
Първо издание
© Владимир Набоков, наследники
Машенька. Защита Лужина
Приглашение на казнь
Другие берега (Фрагменты)
Художественная литература, М., 1988
Превод © Пенка Кънева
Послеслов © Сергей Райков
Народна култура, София 1989
С-3
Литературна група — ХЛ. 04/9536329611/5532-77-89
Редактор: София Бранц
Художник: Росица Скорчева
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Стефка Добрева
Дадена за набор: юли 1989 г.
Подписана за печат: октомври 1989 г.
Излязла от печат: ноември 1989 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 33.
Издателски коли 27,72
УИК 32,08
Цена 3,68 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
2
Моят баща, станал един от лидерите на Конституционно-демократическата партия, по този начин презрително отхвърли всички чинове, които толкова изобилно бяха валели върху предците му. На някакъв банкет отказал да вдигне чаша за здравето на монарха — и преспокойно даде обява във вестниците, че продава придворния си мундир. Училището, в което ме бе настанил, бе подчертано напредничаво. Както по-подробно съм обяснил в американското издание на тази книга, в Тенишевското училище не съществуваха класови и религиозни различия, учениците не носеха униформа, в горните семестри се преподаваха такива неща като законознание и според възможностите се поощряваше всякакъв спорт. С изключение на тези особености Тенишевското училище не се различаваше по нищо от всички останали училища в света. Както във всички училища по света (нека ми бъде разрешено тук да се нагодя към Толстоевия дидактичен говор) учениците понасяха някои учители, а други мразеха. Както във всички училища между момчетата се извършваше постоянна размяна на неприлични духовитости и физиологични сведения; и както във всички училища не бе прието много-много да изпъкваш. Аз бях прекрасен спортист; учех се без особено напрежение, балансирах между настроението и необходимостта; не отдавах на училището нито трошица от душата си, пазех всичките си сили за домашните радости — за своите игри, за своите увлечения и чудатости, за своите пеперуди, за своите любими книги — и, общо взето, не бих се измъчвал особено в училището, ако дирекцията просто по-малко се грижеше за спасението на гражданската ми душа. Обвиняваха ме в нежелание „да се приобщя към средата“, в надменно перчене с френски и английски изрази (които попадаха в руските ми писмени работи само защото изтърсвах първото, каквото ми минеше през ум) и категоричен отказ да използувам отвратително мокрия пешкир и общия розов сапун в умивалнята, в това, че се гнусях от опипания сивкав хляб и от чуждия за мен чай, и в това, че при свиванията използувах по английския маниер кокалчетата на юмрука, а не долната му част. Един от най-общественически настроените училищни наставници, зле ориентиран в чуждестранните игри, макар твърде силно да одобряваше социалното им значение, веднъж взе да ми дотяга с въпроса защо, когато играя футбол, аз (встрастен във вратарството, както друг се отдава на саможертвата) все стоя някъде „в края“, а не тичам с другите „деца“. Особена причина за раздразнение бе също и това, че шофьор „с ливрея“ докарва „господинчото“ с автомобил, докато повечето добри тенишевци използуват трамвая. Най-възмутително беше, че още тогава изпитвах непреодолимо отвращение към всякакви групировки, съюзи, обединения, дружества. Спомням си в какъв бяс изпадаше темпераментният В. В. Гипиус, един от стожерите на училището, доста необикновен червенокос мъж с остро рамо (таен автор на чудесни стихове), защото решително отказвах да участвувам в някакви си кръжоци, където се избираше „председателство“ и се четяха исторически реферати, а по-късно дори се провеждаха дискусии на политически теми. Напрежението, създадено от моята съпротива на тази скука, на тези безплатни прибавки към училищния ден, се задълбочаваше от положението, че моите обществено настроени наставници — безспорно чудесни добронамерени хора — с някакво фанатично упорство ми даваха за пример дейността на баща ми.
Възприемах тази дейност, както често се случва с децата на прочути бащи, през обичайните семейни призми, недостъпни за външните хора, и отношението към баща ми имаше много най-различни оттенъци — безусловна, почти безпредметна гордост, нежна снизходителност, тънък усет за най-дребните му лични особености, постоянното чувство, че независимо от заниманията си (дали пише уводна статия за „Речь“, дали работи по специалността си на криминалист, дали изнася сказка като политически оратор, или участвува в безкрайните си събрания) ние с него винаги сме в съзаклятие и сред всяко от тези чужди за мен занимания може да ми даде — и ми даваше — таен знак за своята принадлежност към изключително богатия „детски“ свят, в който бях свързан с него със същото тайно връстничество, с каквото бях свързан с мама, или както днес съм свързан със сина си.
Заседанията често се провеждаха у нас и че такова заседание предстоеше да се състои, винаги разбирах от долитащото от портиерната бръмчене на специалния уред, донякъде подобен на шевна машина „Сингер“ с колело; въртеше го портиерът Устин, зает с безкрайното острене на „комитетските“ моливи. Този неведнъж споменаван от мене Устин ми изглеждаше — както толкова много членове на многобройната ни прислуга — примерен стар слуга, веселяк и добряк; беше женен за дебела естонка, която с много смешно отривисто съскане го викаше от стаята в сутерена („Устя! Устя!“), откъдето топло миришеше на кокошка. Но очевидно постоянната тягостна работа с тези красиви моливи по неусетен начин бе повлияла върху нрава му и толкова го бе озлобила вътрешно, че той, както се изясни по-късно, бе постъпил на служба в тайната полиция и се бе намирал в доходен контакт с безобидни, но досадни агенти, които се навъртаха около дома ни.
Към осем вечерта под надзора на Устин постъпваха многобройни галоши и кожени палта. Появяваше се приличащият малко на Теодор Рузвелт, но в по-розови тонове, Милюков с целулоидната си яка. И. В. Гесен, като потриваше ръце и леко свеждаше настрани умната си плешива глава, се взираше през очилата си в присъствуващите, А. И. Каминка, със синкавочерна, сресана грижливо коса и с израз на учтиво внимание в подвижните си кръгли кафяви очи, вече доказваше разпалено нещо на съратника си. Постепенно преминаваха в комитетската стая до библиотеката. Там върху тъмночервеното сукно на дългата маса вече бяха наредени стройните моливи, блестяха чаши, по рафтовете се трупаха подвързани списания и тракаше махалото на високия стенен часовник, който изпълняваше музиката на часовника от Уестминстърското абатство. Зад това помещение имаше сломени лабиринти — те се свързваха с някакви килери и с други дебри, в които понякога потъваше за дълго страдащият от стомах Лустало и където по време на игрите с братовчед ми Юрик Рауш стигах до Тексас — и там веднъж по случай някакво специално заседание полицията бе настанила някакъв твърде муден агент, дебел, хрисим, недовиждащ господин, общо взето, доста приличен наглед, който, щом беше открит, бавно и тромаво се стовари на колене пред нашата библиотекарка Людмила Абрамовна Гринберг. Интересно как бих могъл да споделям всичко това с училищните си другари и с учителите.