Владимир Набоков
Други брегове (54)

5

Преди да се разделя с тази натрапчив образ, бих искал да задържа пред очите си: едновременно; две картини. Едната от тях дълго живя у мен отделно от скромната Поленка, стъпила на черния: праг до златната си къща; понеже пазех спокойствието си, избягвах да отнасям към нея онова русалско въплъщение на; жалната й хубост, което веднъж случайно бях видял. Беше през юни същата година, когато двамата бяхме: навършили тринайсет; промъквах се по брега на Оредеж, преследвах тъй наречените „черни аполонови пеперуди“ (Parnassuis mnemosyne), чудновати, от древен произход, с полупрозрачни, гланцови крила и пухкави като върба коремчета. Преследването на тези дивни създания ме отведе в гъсталак от песекини и елши до брега на синята студена река, изведнъж чух викове и плясък и зърнах зад благоуханния храст Поленка и три-четири други деца, които се плискаха голи край останките от дървени подпори, оцелели от някогашна къпалия. Мокра, ахкаща, задъхана, със сопол под чипия нос, с изпъкнали детски ребра, рязко очертани под бледата, настръхнала от студа кожа, с черна кал по прасците, с кръгъл гребен, пламнал в потъмнялата от водата коса, тя се спасяваше от остригано нула номер момиче с изпъкнал корем и от безсрамно възбудено момче с ширити на кръста (май против уроки), които се закачаха с нея, плискаха и шляпаха по водата с изскубнати стъбла на водни лилии.

Вторият образ се отнася към коледните празници на 1916 година. Застанал в предвечерната тишина на заснежения перон на гара Сиверска, гледах далечната сребърна горичка, която постепенно ставаше оловна под гаснещото небе, и чаках да се появи от нея пушекът, сякаш от гваш, на влака, който трябваше да ме откара обратно в Петербург след веселия скиорски ден. Лилавият дим се появи и в тази минута Поленка мина край мен с друга млада селянка — двете бяха с дебели шалове, с големи валенки, с безформени салайдисани елеци, памукът стърчеше на фъндъци от прокъсания черен плат и Поленка, със синина под окото и подута устна (чуваше се, че мъжът й я биел по празник), рече, без да се обръща към никого, замислено и мелодично: „А младият господар хич не ме позна.“ Само този единствен път се случи да чуя гласа й.