Владимир Набоков
Други брегове (64)

5

Когато отново след седемнайсетгодишно прекъсване посетих Англия, допуснах груба грешка, а именно запътих се за Кеймбридж не в тихо грейнал майски ден, а под леден февруарски дъжд, който само дето ми напомни за старата ми мъка по родината. Милорд Бомстън, сега професор Бомстън, с разсеян вид ме поведе на закуска в ресторанта, който добре познавах и който би трябвало да ме потопи в спомени, обаче мебелировката се беше променила, дори таванът бе с друг цвят и прозорецът на паметта ми не се отвори. Бомстън беше оставил пушенето. Чертите му се бяха смекчили, мислите му бяха избледнели. Този ден го занимаваше нещо съвсем странично (мислеше за неомъжената си сестра, която му беше икономка — тя май се беше разболяла и същия ден й предстоеше операция) и както се случва при хората, които се отдават напълно на една мисъл, страничната грижа му пречеше да се съсредоточи върху този важен и спешен въпрос, в който толкова разчитах на съвета му. Обзавеждането беше друго, облеклото на сервитьорките беше друго, без някогашните виолетови панделки в косите, и нито една от тях не бе дори наполовина толкова привлекателна, както онази, която толкова живо бях запомнил в прашния лъч на миналото. Разговорът се разпадаше, Бомстън се вкопчи в политиката. Беше вече краят на трийсетте години и някогашните естети спътници сега Хулеха Сталин (но впрочем тепърва им предстоеше да се умилят от него по време на Втората световна война). (…)

Бомстън си погледна часовника, аз също си погледнах часовника и се разделихме, тръгнах да бродя под дъжда из града, а сетне посетих прочутия парк на някогашния си колеж и сред черните брястове намерих познатите гарги, а в димно-бисерната трева — първите минзухари, сякаш боядисани с великденска химия. Докато се разхождах отново под тези толкова възпявани дървета, напразно се силех да достигна спрямо студентското си време същото пронизващо и трепетно чувство за миналото, каквото тогава, през онези години, изпитвах към детството си.

Дъждовният ден се смали до бледожълта ивичка на сивия запад, когато, решил преди заминаването си да навестя моя стар тютор Харисън, се запътих през познатия двор, където из мъглата минаваха призраци в черни наметала. Изкачих се по познатото стълбище, виждах подробностите, които не бях си припомнял седемнайсет години, и машинално почуках на познатата врата. Едва тогава си помислих, че трябваше да попитам Бомстън дали Харисън не е починал, но той не беше умрял, на моето чукане някъде отдалеч се откликна познатият глас. „Не зная дали ще си спомните за мен“ — подхванах аз, тръгнал пред кабинета към мястото, където той бе седнал до камината. „Кой бяхте вие? — произнесе Харисън, като полека се извръщаше в ниското си кресло. — Май не ще мога…“ Тогава с отвратителен пукот и пращене нагазих в подноса със съдини за чай, оставен на килима до креслото му. „Да, разбира се — каза Харисън, — разбира се, че ви помня.“