Владимир Набоков
Други брегове (51)

2

Наскоро в библиотеката на американски университет намерих същия „The Headless Horse man“ в стогодишно, много непривлекателно издание без никакви илюстрации. Сега не мога да го чета ред по ред, но има проблясъци на талант и на места се забелязва дори някаква Гоголева живописност. Да вземем за пример описанието на бара в тексаския дървен хотел от петдесетте години. Напереният барман без редингот, по атлазена жилетка, по риза с басти е описан много живо и етажите разноцветни, бутилки, сред които „антикварно тиктака“ холандски часовник, „изглеждат блеснала зад гърба му дъга и заобикалят напарфюмираната му глава“ (много ранният Гогол, разбира се). „От стъкло в стъкло преминават и ледът, и виното, и мононгахилата (вид уиски).“ Мирисът на мускус, на абсент и лимонова кора изпълва кръчмата, а рязката светлина на „канфиновите лампи подчертава тъмните астериски^[1], оставени от експекторацията (плюнките) по белия пясък, с който е посипан подът“. Деветдесет години по-късно, а именно през 1941 година, из онези места, някъде на юг от Далас, събирах през една баснословна пролетна нощ чудесни нощенки и педомерки около неоновите светлини на безсънен гараж.

В бара влиза злодеят, „робоизтезателят мисисипец“, някогашният капитан на доброволците, мрачният красавец и скандалджия Касий Къхуун. Той вдига груба наздравица: „Америка за американците, долу проклетите ирландци!“ — при което нарочно блъска героя на нашия роман, Морис Джералд, младия укротител на мустанги с кадифени панталони и ален шал на врата. Впрочем той е само скромен търговец на коне, а както се оказва по-късно за радост на Луиза, и баронет — сър Морис. Не зная, може би именно този британски шик да е бил причината толкова бързо да залезе славата на нашия романист ирландец в Америка, във втората му родина.

Веднага след блъсването Морис извършва ред действия в следната последоватеност.

Поставя чашата си с уиски на тезгяха.

Изважда копринена кърпа (актьорът не бива да бърза).

Избърсва с нея бродираната на гърдите си риза от сквернилото я уиски.

Премества кърпата от дясната си ръка в лявата.

Отново взема чашата от тезгяха.

Плисва остатъка от уискито в лицето на Къхуун.

Отново поставя спокойно чашата върху тезгяха.

Неслучайно помня толкова точно тази художествена серия от действия: много пъти сме я разигравали с братовчед ми.

Дуелът с шестзарядни колтове (налагаше ни се да ги заменяме с револвери с восъчни куршумчета в барабаните) става също тук в опустялата кръчма. Въпреки интереса, породен от двубоя („двамата бяха ранени… кръвта плискаше върху пясъка, на пода“), още на десетгодишна възраст, дори и по-рано, нещо неудържимо ме подтикваше да напусна кръчмата с нейните вече пълзящи на четири крака дуелисти, за да разгледам по-отблизо „в ароматния здрач“ някакви под сурдинка и съблазнително споменати от автора „сеньорити от съмнително естество“. С още по-голямо вълнение четях за Луиза Пойндекстър, за светлокосата братовчедка на Къхуун и бъдеща лейди Джералд, дъщеря на плантатор. Тази прекрасна, незабравима девойка, почти креолка, се явява пред нас разкъсвана от мъките на ревността, която добре познавах от детските балове в Петербург, когато някое безумно обичано момиченце с бяла панделка, кой знае защо, изведнъж преставаше да ме забелязва. И така, Луиза е застанала върху плоския покрив на дома си, подпряла се е с бялата си ръка на каменния парапет, още влажен от нощната роса, и двойката нейни гърди (тъкмо тъй е написано „twin breasts“) се вдигат и се спускат, а лорнетът й е насочен — този лорнет намерих по-късно у Ема Бовари, а сетне го пое Ана Каренина, от която премина у Дамата с кученцето и бе изгубен от нея на ялтенския кей. Ревнивата Луиза го бе насочила към петнистата сянка под мескитите, където тайно обичаният от нея конник разговаряше с несимпатичната както за мен, така и за него амазонка, дона Айседора Коварубно де лос Лянос, дъщеря на местен земевладелец. Авторът доста отблъскващо сравняваше тази преувеличена брюнетка с „миловиден младеж с тънки мустачки“, а буйната й коса с „разкошната опашка на див кон“.

„Веднъж се случи — обяснява Морис на Луиза, тайно обичана от него — да окажа малка услуга на дона Айседора, а именно да я избавя от шайка дръзки индианци.“ — „Малка услуга! — възкликва Луиза. — Но знаете ли вие, че ако мъж ми окажеше такава услуга…“ — „Как бихте го възнаградили“ — пита Морис с извинително нетърпение. „О, аз бих се влюбила в него!“ — възкликва откровената креолка. „В такъв случай, госпожице, натъртено произнася Морис, — бих дал половината от живота си, за да попаднете в лапите на индианците, а другата половина — за да ви избавя.“

И тук нашият романтик капитан вмъква странно авторско признание. Превеждам го дословно^[2]: „Най-сладката целувка през моя живот бе тази, която имах, седейки в седлото, когато онази жена — прекрасно създание, сред ширната равнина — се наведе към мен от своето седло и ме целуна мен, ездача.“

Това тежкотоварно „седейки“ (as i sate) придава, разбира се, и плътност, и продължителност на целувката, която капитанът толкова елегантно е „имал“ („had“), но дори на единайсет години ми беше ясно, че такава кентавърска любов по неволя е донейде ограничена. При това Юрик и аз познавахме един лицеист, който бе изпитал това на Островите, но конят на дамата му блъснал неговия кон в една канавка с вода. Съсипани от приключения във вирския чапарал, лягахме на тревата и говорехме за лени. Невинността, ни сега ми се струва почти чудовищна в светлината на разните изповеди за тези години, изложени от Хавелок Елис, където става дума за някакви дечица от всевъзможни полове, занимаващи се с всичките гръко-римски грехове постоянно и навсякъде, от англосаксонските промишлени центрове до Украйна (откъдето има едно особено вавилонско донесение от някакъв помешчик). Бордеите на любовта не ни бяха познати. Когато ме накара с кръв (от палеца, порязан с джобно ножче) да подпиша върху пергамента клетвата за мълчание, тринайсетгодишният Юрик ми разказа за тайното си влечение към една омъжена дама от Варшава (неин любовник той стана доста по-късно — на петнайсет години). Две години бях по-малък от него и нямаше с какво да му се отплатя за откровеността, ако не се броят няколкото бедни, леко украсени разкази за детските ми увлечения по френските плажове, където беше толкова хубаво и мъчително, и прозрачно-шумно, и из петербургските къщи, където винаги биваше толкова странно и дори малко страшно да се криеш и да си шепнеш, и да бъдеш хващан от гореща ръчица по време на общите игри из чуждите непознати коридори, из суровите сиви лабиринти, пълни с неизвестни бавачки, след което главата те болеше тежко и по стъпалата на каретата преминаваха дъги от светлините. Впрочем точно същата година, която сега постепенно освободих от шлака на по-ранните и по-късните впечатления, все пак имах случай да изпитам нещо като романтично приключение с наплива на първите мъжки чувства. Имам намерение да демонстрирам много мъчен номер, своеобразно двойно салтомортале в тъй наречения „вализки“ вариант (ще ме разберат старите акробати) и затова моля за пълна тишина и за внимание.