Владимир Набоков
Други брегове (29)

5

Декорите междувременно се променят. Заскреженото дърво и яркосинята преспа са изнесени от безмълвния бутафор. Градината е в бяло-розово-лилав цвят, слънцето опъва върху ръката си ажурния чорап на алеята — всичко е здраво, всичко е прекрасно, млякото е изпито, три и половина е, Mademoiselle ни чете на верандата, където рогозките и плетените столове миришат от жегата на вафли и на ванилия. Летният ден минава през ромбовете и квадратите на цветните стъкла и пада като драгоценна фреска върху варосаните первази на прозорците, оживява с арлекинови кръпки грубото платно на едно от дългите диванчета, разположени отстрани на верандата. Ето мястото, ето времето, когато Mademoiselle проявява съкровената си същност.

Какво невероятно количество книги и книжлета ни изпрочете тя на тази веранда, до тази кръгла маса, покрита с мушама! Изящният й глас течеше ли, течеше, без никога да отслабва, без никакво запъване; това беше изумителна читална машина, която никак не зависеше от болните й бронхи. Така изслушахме и мадам Дьо Сегюр, и Доде, и безкрайните с отделящи се корици романи на Дюма, и Жул Верн с разкошна подвързия, и Виктор Юго, и какво ли не още. Тя се сливаше с креслото си също тъй плътно, също тъй органично, както, да кажем, горната част на кентавъра с долната. От неподвижното възвишение струеше глас; само устните и най-малката — но истинската — от брадичките й се движеха. Чеховското й пенсне очертаваше черни кръгове около сведените й очи и клепачите й много приличаха на тази брадичка-подковка. Понякога на челото й кацваше муха и тогава и трите й бръчки подскачаха едновременно, но нищо друго не можеше да раздвижи това лице, което тъй често рисувах скришом, тъй като простата му симетрия привличаше моя молив доста по-силно от вазата с градински теменужки, която уж ми служеше за модел.

Вниманието ми се отплесваше — и тъкмо тогава рядко чистият й ритмичен глас изпълняваше истинската си мисия. Гледах стръмния летен облак — и много години по-късно можех ясно да възпроизведа пред очите си очертанията на този бухнал каймак сред лятната синева. Запомнил съм навеки високите ботуши, каскета и разкопчаната жилетка на градинаря, който подпираше божурите със зелени летвички. По пясъка пробягваше стърчиопашка, спираше се, сякаш си бе припомнила нещо, и заситняше по-нататък. Кацналата върху горното стъпало на верандата пеперуда-полигония внезапно отваряше на припека назъбените си бронзови крила, мигновено ги затваряше, за да покаже бялото петънце върху въгленочерната им вътрешна част, блясваше отново — и вече я нямаше. Но постоянен източник на омая през часовете за четене на вирската веранда бяха тези цветни стъкла, тази прозрачна арлекинада! Градината и близкият край на парка, преминали през вълшебната им призма, се изпълваха с някаква тишина и унес. Погледнеш през синия правоъгълник — и пясъкът се превръща в пепел, траурни дървета плават из тропическо небе. През зеления паралелепипед зеленината на елхите ставаше по-ярка от зеленината на липите. В жълтия ромб сенките бяха като силен чай, а слънцето като слаб. В червения триъгълник тъмнорубиненият листак се сгъстяваше над розовия варовик на алеите. Когато след всички тези наслади се обърнеш към някое от малките квадратчета обикновено безцветно стъкло със самотно дребно или дългокрако комарче в ъгъла, се чувствуваш така, сякаш поемаш глътка вода, когато не ти се пие, и трезво се белее пейката под познатите хвойнови клони, но от всичките прозорчета тъкмо през него мъчително жадуваха да погледнат моите герои изгнаници.

Mademoiselle никога не научи колко силна беше магията на равномерно ромонещия й глас. По-късно, след завръщането и в Швейцария, претенциите й към миналото се оказаха съвсем други: „Ah, comme on s’aimait“^[1] — въздишаше тя и си спомняше: „Колко ни беше весело заедно! А как ти ми доверяваше своите детски огорчения!“ (Никога!) „А уютното кътче в моята стая, където обичаше да се наместваш, толкова топло и спокойно ти беше там…“

Стаята на Mademoiselle и във Вира, и в Петербург беше странно и дори страховито място. В лютивата мъгла на този парник, където покрай останалите изпарения намирисваше отнякъде на поръждавели ябълки, мътно светеше лампа и по масичките проблясваха необикновени предмети: лакирана кутийка със захарни пръчки с вкус на сладника, тя ги режеше с джобно ножче на парченца — те бяха едно от любимите й лакомства; самата Помона^[2] украсяваше заоблена тенекийка със слепнал дропс — друга нейна страст; дебела топка от слепнали сребърни станиоли на безбройните шоколадени блокчета и парички, които тя ядеше в постелята; цветна снимка — швейцарско езеро и замък с люспи седеф вместо прозорци; няколко кабинетни снимки — на покойния й племенник, на неговата майка (беше се подписала „Mater Dolorosa“^[3]), на тайнствен мустакат мъж, Monsieur de Marante, принуден от семейството си да се ожени за богата вдовица; над всички тях цареше портрет в рамка, обсипана с фалшиви камъни: на него в полупрофил бе заснета стройна млада брюнетка с рокля по тялото, с твърда надежда в очите и с гребен в разкошната прическа. „Имах плитка до петите, ей толкова дебела“ — изричаше с патос Mademoiselle, защото именно тя е била тази бодра матова госпожица, но напразно недоверчивото око се силеше да измъкне от сегашните стереоптични очертания погълнатия от тях тънък силует. Ние с брат ми, уви, бяхме сподобени с тъкмо обратните откровения — което не можеха да видят големите, гледащи само облечената в непроницаеми доспехи дневна Mademoiselle, виждахме ние, всезнаещите деца, когато се случеше на единия или на другия да сънува кошмар и разбудена от зверския вопъл, тя се появеше от съседната стая боса, рошава, вдигнала пред себе си свещта, която с примигването си превръщаше в люспи златните капки по кървавочервения й халат, който не прикриваше чудовищните й подрусвания: в такава минута тя ни се струваше истинско въплъщение на Йезавел от „Athalie“, глупашката трагедия на Расин, откъси от която ние, разбира се, трябваше да знаем наизуст заедно с всякакви други псевдокласически измишльотини.