Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Другие берега, 1953–1954 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пенка Кънева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване, корекция, форматиране
- NomaD (2015 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
Издание:
Владимир Набоков
Покана за екзекуция
Рецензент: Сергей Райков
Руска
Първо издание
© Владимир Набоков, наследники
Машенька. Защита Лужина
Приглашение на казнь
Другие берега (Фрагменты)
Художественная литература, М., 1988
Превод © Пенка Кънева
Послеслов © Сергей Райков
Народна култура, София 1989
С-3
Литературна група — ХЛ. 04/9536329611/5532-77-89
Редактор: София Бранц
Художник: Росица Скорчева
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Стефка Добрева
Дадена за набор: юли 1989 г.
Подписана за печат: октомври 1989 г.
Излязла от печат: ноември 1989 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 33.
Издателски коли 27,72
УИК 32,08
Цена 3,68 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
5
През тези необикновени първи десет години на века фантастично се смесваше новото със старото, либералното с патриархалното. Фаталната нищета с фаталистичното богатство. Неведнъж се бе случвало по време на закуска в обширната, с много прозорци трапезария във Вира, облицована с орехова ламперия, бюфетчикът Алексей да се наведе с угрижен вид към баща ми, съобщавайки му шепнешком (ако имаше гости, шепотът ставаше особено фъфлещ), че са дошли селяни и го молят да излезе при тях. Татко бързо преместваше салфетката от коленете си върху покривката, извиняваше се на мама и ставаше от масата. Един от източните прозорци гледаше към края на градината пред главния вход; оттам долиташе учтиво бръмчене — невидимата тумба приветствуваше господаря. Прозорците бяха затворени заради горещината и смисълът на преговорите не можеше да се разбере; селяните вероятно искаха разрешение да окосят или да отсекат нещо и ако татко веднага се съгласеше, както често се случваше, говорът се надигаше отново и по старинния руски обичай яките ръце разлюляваха тате и го подхвърляха няколко пъти.
В трапезарията междувременно ни казваха — на мен и братчето ми — да продължаваме яденето. Мама, готова да хване с два пръста от вилицата късчето говеждо, надничаше долу, под воланите на покривката, там ли е нейният сърдит и капризен дакел. „Un jour ils vont le laisser tomber“[1], отбелязваше M-lle Golay, наперена стара песимистка, някогашна гувернантка на мама, продължаваща да живее в дома ни, винаги вкисната, винаги в ужасни отношения с детските англичанки и французойки. Внезапно, загледан от мястото си през източния прозорец, ставах очевидец на забележителен случай на левитация. Там, зад стъклото, се появяваше за секунда в легнало положение, тържествено и удобно просната във въздуха, едрата фигура на татко; белият му костюм леко се ветрееше, прекрасното му невъзмутимо лице бе извърнато към небето. Два, три пъти той се възнасяше сред възклицанията и „ура“-то на невидимите подхвърлящи, третият полет бе още по-висок от втория и ето за последен път го виждам излегнат по гръб върху индиговия фон на знойното пладне също като онези небесни обитатели, внушителни по размери, ç одеяния, поразяващи с изобилните си и могъщи дипли, дето се реят по черковните сводове сред звездите, докато долу една от друга се запалват восъчните свещи в смъртните ръце и образуват рой светлинки сред омарата на тамяна, и йерейят чете за упокой и памет, и лъскавите траурни лилии закриват лицето на тогова, който лежи там сред сдаващите светлинки в още незатворения ковчег.