Владимир Набоков
Други брегове (27)

3

Съвсем друго куче, не стайно, добродушният родоначалник на свирепото, но продажно семейство на договете-пазачи, пускани от веригата само нощем, изигра приятна за него роля в произшествието, което се случи може би още на другия ден след пристигането на Mademoiselle. Случи се така, че с брат ми Сергей бяхме оставени изцяло на нея. Мама непредвидливо бе заминала за няколко дни за Петербург — безпокояха я събитията през онази година, освен това чакаше четвърто дете и беше много нервна. Робинсън, вместо да помогне на Mademoselle да свикне с обстановката, дали също замина, или бе отстъпена на тригодишната ми сестра — момчетата и момичетата у нас се отглеждаха отделени както в старо време. За да изразим нашето недоволство, предложих на склонния да ме следва във всичко мой брат да повторим висбаденското си изпълнение, когато сред шумола на ярките сухи листа толкова успешно бяхме избягали на пристанището от мис Хънт, а сетне разправяхме врели-некипели на американките в рейнското параходче. Но сега вместо гиздава есен се ширеше снежна пустиня и не помня как си представях, че ще стигнем от Вира до гара Сиверска, където вероятно (както ми се струва сега, щом поровя в паметта си) съм имал намерение да се качим с брат ми на влака за Петербург. Това ставаше вече следобеда, току-що се бяхме върнали от първото си излизане навън с Mademoiselle и кипяхме от възмущение и омраза. Да се борим със слабо познатия ни език и на всичко отгоре да бъдем лишени от всичките си обичайни забавления — с това, както обясних на брат си, не можем да се примирим. Въпреки слънцето и тихото време тя ни накара да навлечем неща, които не обличахме и в най-големите виелици — някакви ужасни гамаши и качулки, които сковаваха движенията ни. Не ни позволи да газим из белите пухкави преспи на мястото на летните лехи, нито да се промъкваме под вълшебното бреме на елхите и да ги разтърсваме. La bonne promenad^[1], която тя ни беше обещала, се превърна в чинно ходене назад-напред по опесъчения сняг на градинската площадка. Щом се върнахме от разходката, я оставихме да пъхти и да си събува ботите в преддверието, а ние изтърчахме през цялата къща към противоположната веранда, откъдето наново изскочихме в двора, преценили вярно, че тя ще ни търси дълго из гардеробите и зад диваните на още слабоизвестните й стаи. Споменатият дог тъкмо изследваше близката преспа, но жълтите му очи ни забелязаха — и с радостни скокове той се присъедини към нас.

Преминахме тримата по полуутъпканата пътека, скоро свърнахме през пухкавия сняг към пътя и поехме обиколно към тъй наречената Песчанка, откъдето можеше да се стигне до гарата, без да се прекосява село Рождествено. През това време слънцето залезе и скоро стана съвсем тъмно. Брат ми взе да се оплаква, че е измръзнал и се е уморил, и аз му помогнах да възседне дога, единствения член на експедицията, който беше все така весел. Брат ми съвсем безмълвен току се изхлузваше от неудобния си кон и лунната светлина като в страшна приказка се прерязваше от черните сенки на крайпътните гигантски дървета. Изведнъж ни настигна слуга с фенер, качи ни в шейната и ни откара вкъщи. Mademoiselle бе застанала пред входа и възкликваше безумното си „кидие“. Шмугнах се покрай нея. Брат ми се разрева и се предаде. Догът, който впрочем се казваше Турка, се върна към прекъснатите си изследвания сред удобните и осведомителни преспи.