Владимир Набоков
Други брегове (42)

2

Василий Мартинович беше син на дърводелец. Следващата картинка в магическия ми фенер представя един младеж, когото ще назова А., син на дякон. По време на разходките с брат ми и с мен през студеното лято на 1907 година той носеше черно наметало със сребърна катарама под брадата. Из горските гъсталаци, на затънтената пътека под дървото, на което някога се бе обесил тайнствен бродяга, А. ни забавляваше с доста кощунствено представление. Като изобразяваше нещо демонично и пляскаше с черните си вампирски криле, той бавно се виеше около старата мрачна трепетлика, пряка участничка в драмата. През едно влажно утро по време на този танц на наметалото случайно му паднаха очилата и докато му помагах да ги търси, намерих в подножието на дървото самец и самка на твърде рядката из нашите краища амурска вечерница — двойка току-що излюпени, възхитително кадифени лилаво-сиви същества, кротко увиснали in copula на една тревичка, за която се бяха вкопчили с чинчиловите си крачета. През есента на същата година А. замина с нас за Биариц и там внезапно ни напусна, като остави върху възглавницата си вместо прощална бележка самобръсначката си „Жилет“ от ранния тип, голямо изобретение за времето, бяхме му я подарили за именния ден. Рядко ми се случва да не зная кой спомен е мой собствен, а кой само е минал през мен, а всъщност е от втора ръка; тук се колебая: много години по-късно майка ми със смях разказваше за пламенната любов, която, без да иска, запалила у него. Май си припомням открехнатата врата за гостната и там, на зеления килим, нашия А. на колене, едва ли не кърши ръце пред моята вцепенена от учудване майка, обаче тази подробност, че наред с жестикулацията на клетника съзирам замаха на романтичното му наметало, ме кара да мисля, че може да съм пренесъл горския танц в слънчевата стая на квартирата ни в Биариц, където пред прозорците ни в една отделена част от площада местният въздухоплавател Sigismond Lejoyeux надуваше огромен жълт балон.

Следващият ни гуверньор — през зимата на 1907 година — беше украинец, симпатичен човек с тъмни мустаци и светла усмивка. Той също знаеше разни номера — например един чуден фокус с изчезване на монета. Монетата, поставена върху лист хартия, се затваря със стъклена чаша и веднага изчезва. Вземате обикновена чаша. Внимателно залепвате отвора с кръгче карирана или на редове хартия, изрязана точно по периферията на чашата. Върху същата хартия на масата слагате монетата. С бързо движение покривате монетата с приготвената чаша. При това внимавате каретата или редовете на хартията и на чашата да съвпаднат. Иначе няма да възникне илюзията за изчезването. Съвпадението на шарките е едно от чудесата на природата. Чудесата на природата ме занимаваха отрано. През един от почивните дни на горкия фокусник му се случил сърдечен припадък на улицата и като го намерила на тротоара, полицията, без много да му мисли, го затвори в ареста с десетина пияници.

Следващата картинка изглежда нагоре с краката. На нея се вижда третият ни гуверньор, изправен на ръце. Той беше як латвиец, който можеше да ходи на ръце, вдигаше високо във въздуха мебелите, премяташе огромни черни гири и за секунда запълваше една обикновена стая с миризмата на цяла рота войници. Понякога му се налагаше да ме наказва заради една или друга лудория (помня например как веднъж, докато той слизаше по стълбището, от площадката горе пуснах каменно топче право върху примамливата му, невероятно твърда наглед и на звук глава); като избираше наказанието, той прилагаше доста необичаен педагогически похват: весело предлагаше двамата да сложим боксовите ръкавици и да потренираме, след което с ужасни, обгарящи и разтърсващи удари в лицето със смях парираше детския ми натиск и ми причиняваше невъзможна болка. Макар че, общо взето, предпочитах тези неравни битки пред системата на клетата ни мадмоазел, заради която ми изтръпваше китката, докато преписвах по двеста пъти наказателната фраза, нещо от рода на Qui aime bien, châtie bien^[1], не съжалявах много, когато остроумният атлет си замина след краткото, но бурно пребиваване.

След това имахме един поляк. Той беше студент по медицина, от именит род, наперен младеж, красавец с влажни кафяви очи и с гъста гладка коса — приличаше малко на прочутия през онази година комик Макс Линдер и ще го нарека така в негова чест. Макс остана у нас от 1908 до 1910 година. Помня каква възхита предизвика у мен през едно зимно утро в Петербург, когато внезапно площадно вълнение прекъсна нашата разходка: казаците с глупави и свирепи лица, размахали нещо, вероятно нагайки, напираха срещу някакви хора, падаха калпаци, на снега се чернееше галош и внезапно сякаш един от конните глупаци се насочи срещу нас. Изведнъж с детинска наслада забелязах, че Макс почти е извадил револвера от джоба си, но конникът свърна в пресечката. Не толкова интересно бе друго прекъсване на едно от излизанията ни, когато ни поведе да ни запознае с брат си, съсухрен ксьондз, чиито тънки ръце разсеяно витаха над православните ни перчеми, докато с Макс обсъждаха политически или може би семейни въпроси. Макс носеше копринени люлякови чорапи и май беше атеист. През лятото във Вира се състезаваше с татко по стрелба — те дупчеха ръждивата табела „Ловът е забранен“, закована от прадядо ни Рукавишников за дънера на вековна ела. Предприемчивият, сръчен и як Макс участвуваше във всичките ни игри и затова се зачудихме, когато в средата на лятото на 1909 година взе нещо да се оплаква от мигрена и обща lassitude^[2], отказвайки да хвърля футболната топка заедно с мен или да дойде да се къпе на реката. Доста по-късно научих, че през това лято бил във връзка с една омъжена дама, която живееше на няколко версти от нас; изведнъж се писа страстен любител на кучета: час по час през деня навестяваше кучкарника, където хранеше нашите догове и им се умилкваше. Пускаха ги от веригата през нощта и му се случваше да се среща с тях под покрова на мрака, когато се промъкваше от къщи към жасминовите и блатните гъсталаци, а там неговият земляк, камериерът на татко, бе скрил за него „туристическия“ велосипед „Дукс“ с всичките му аксесоари — с карбид за фенера, с два вида звънци, с допълнителна спирачка, с помпа, с триъгълен кожен калъф инструменти и дори щипки за призрачнобелите панталони на Макс. Храбрият и пламенен Макс пътуваше през черните пътища и щръкналите напречни коренища по горските пътеки към мястото на далечната среща — към ловния павилион — напълно в славните традиции на светските измени. На обратния път го посрещаха студените мъгли на трезвото утро и четирите слабопаметни кучета, а вече към осем мъчително започваше новият възпитателен ден. Предполагам, че Макс не без известно облекчение е напуснал мястото на нощните си подвизи, за да ни съпроводи през второто ни пътуване до Биариц. Там си взе двуседмичен отпуск, за да извърши поклонение в Лурд, затам впрочем замина в компанията на отракана и миловидна млада ирландка, гувернантка на малката ми плажна приятелка Колет. От нас се прехвърли на работа в една петербургска болница, а по-късно според слуховете станал известен лекар в Полша.

След католика се появи лютеранин, при това от еврейски произход. Ще го нарека Ленски. Той пътува с нас до Германия през 1910 година, след което постъпих в Тенишевското училище, а брат ми — в Първа гимназия, и Ленски остана да ни помага за уроците до 1913 година. Произхождаше от бедно семейство и с удоволствие си спомняше как между завършването на гимназията на юг и постъпването си в Петербургския университет се прехранвал, като украсявал с морски изгледи плоските, шлифовани от вълните камъни и ги продавал за преспапие. Бе пристигнал при нас с голям портрет на петербургския педагог Гуревич, когото твърде изкусно и подробно бе изрисувал с молив, но който, кой знае защо, отказал да купи портрета и портретът остана да виси у нас някъде в коридора. „Разбира се, аз съм импресионист“ — небрежно отбелязваше Ленски, като ни разказваше тази история.

Мен като начеващ художник Ленски веднага ме порази с контраста между, общо взето, стройната си отпред фигура, въздебела отзад. Имаше розово овално лице, миниатюрна червеникава брадичка, изящен нос, стиснат от голо пенсне, светли и също някак голи очи, тънки малинови устни и синкава обръсната глава със свенливо пухкави гънки кожа на тила. Не свикна лесно с мен и с горчивина си спомням как изтръгна от ръцете ми „отвратителната карикатура“, тръгна през стаите на вирската ни къща към верандата (като демонстрираше пред мен именно това шаранско очертание на тялото си с издути хълбоци, което току-що тъй вярно бях нарисувал), хвърли картинката на масата пред мама и възкликна: „Ето последното произведение на този дегенерат сина ви!“

Внедряването на новите наставници у нас винаги преминаваше със скандали, но в дадения случай с брат ми бързо се примирихме, като открихме трите основни качества на Ленски: той беше чудесен учител; беше лишен от чувство за хумор; за разлика от всичките си предшественици се нуждаеше от специалната ни защита. През 1910 година вървяхме веднъж с него по една алея в Кисинген, а пред нас се движеха двама равини и разпалено разговаряха на своя жаргон — изведнъж Ленски с някаква конвулсивна и твърда тържественост, която ни озадачи, произнесе: „Вслушайте се, деца, те произнасят името на вашия баща!“ У нас, вкъщи, Ленски се чувствуваше в „нравствена безопасност“ (както се изразяваше), докато поне единият от родителите ни присъствуваше на трапезата. Но случеше ли се да ги няма, това чувство за безопасност моментално можеше да бъде нарушено от нападка на която и да било от нашите роднини или на някой гост. За лелите ми идеите на моя баща против погромите и другите низости на руския и на световния живот бях приумица на руски дворянин, забравил своя цар, и неведнъж съм подслушвал словоизлиянията им за произхода на Ленски, за машинациите на еврейската община и за снизходителността на моята майка; тогава се случваше да ги нагрубявам заради тези им приказки и потресен от собствената си грубост, плачех в клозета. Утешителната чистота на моите чувства, дори отчасти да е била внушена от сляпото обожание, с каквото се отнасях към своите родители, се потвърждава от факта, че никак не обичах Ленски. Имаше нещо крайно дразнещо в гърления му глас, в педантичната правилност на говора му, в изисканата му акуратност, в навика постоянно да подравнява меките си нокти с някаква особена машинка. Оплакваше се на мама, че ние с брат ми сме същински чужденчета, господарчета, сноби и сме патологично безразлични към Гончаров, Григорович, Мамин-Сибиряк, по които уж всички момчета се били увличали. Постигна разрешение да натрапи по-демократичен ред на детския ни бит и в Берлин ни премести с брат ми от хотел „Адлон“ в някакъв мрачен буржоазен пансион „Модерн“ на унилата Приватщрасе (приток на улица Потсдамска), а изящните, облицовани с кастор, лакирано-огледални, изпълнени със спомени от детството горещо обичани „Норд експрес“ и „Ориент-експрес“ бяха заменени от гнусно мръсния под и вонята от пури на кандилкащите се гръмовни шнелцуги^[3] или с анемичния уют на обикновените руски вагони с някакви жалки слуги вместо кондуктори. В чуждестранните градове, както впрочем и в Петербург, той замираше в захлас пред битовите витрини, които никак не ни интересуваха. Смяташе да се жени и като нямаше нищо друго освен заплатата, с невероятно подробно пресмятане се мъчеше да надвие настроената против него съдба, когато планираше бъдещата си мебелировка. От време на време необмислени пориви подкопаваха бюджета му. У този педант живееше и мечтател, и авантюрист, и импресарио, и старомоден наивен идеалист. Забелязал на Фридрихщрасе някаква уличница, вперил очи в една шапка с пурпурно щраусово перо във витрината на моден магазин, той веднага й я купи и дълго не можа да се отърве от потресената немкиня. В собствените си покупки действуваше по-благоразумно. Сергей и аз търпеливо изслушвахме подробните му блянове, когато се случеше да ни описва всяко кътче от комфортната, макар и скромна квартира, която мислено мебелираше за себе си и за жена си. Залутаният му блян веднъж се съсредоточи върху скъп полилей в магазина на Александър на Невски, където се продаваха най-безвкусните предмети на буржоазния разкош. Като не искаше продавачът да се досети на коя именно стока е хвърлил око, Ленски ни каза, че ще ни вземе да видим полилея само ако обещаем да се удържим от възторжени възклицания и от прекалено красноречиви погледи. С всевъзможни предпазни мерки и престорено възхищавайки се на някаква съвсем случайна етажерка, той ни отведе под ужасяващ бронзов октопод с гранатови очи и едва тогава с мъркаща въздишка ни даде да разберем, че тъкмо това е прекрасният предмет. Със същите предпазни мерки, шепнешком, за да не събуди враждебния фатум, ни каза, че в Берлин ще се види с годеницата си и ще ни запознае с нея — писал й да пристигне там. Ние видяхме миниатюрна, изящна госпожица в черно, с очи на газела под черната воалетка, с букетче теменужки на гърдите. Запомнил съм, че беше пред аптеката на ъгъла на Потсдамер и Приватщрасе, Ленски с тих глас ни помоли да не съобщаваме на родителите си, че Мира Григориевна е в Берлин, и човечето на механичната реклама безкрайно повтаряше върху картонената си буза по розовата пътечка, разчистена сред нарисувания сапун, движението на самобръсначката, и с гръм преминаваха трамваи, и вече валеше сняг.