Владимир Набоков
Други брегове (5)

4

Посещавахме различни курорти, морски и минерални, всяка есен, но никога не бяхме оставали толкова дълго — цяла година — в странство, както тогава, и аз, шестгодишен, можах за пръв път истински да изпитам дъхтящия на дървесен дим възторг от завръщането в родината — отново по милост на съдбата една от прекрасните репетиции, заменили представлението, което според мен може вече да не се състои, макар че май го изисква музикалното финално решение на живота.

И така, преминаваме към лятото на 1905 година: мама с трите деца е в петербургското имение; политически ангажименти задържат татко в столицата. През едно от кратките си посещения при нас във Вира той забеляза, че двамата с брат ми отлично четем и пишем на английски, но не знаем руската азбука (спомням си, не можех да прочета на руски нищо освен такива думи като „какао“). Бе решено всеки ден да идва селският учител да ни преподава уроци и да ни води на разходка.

С какъв весел звук в унисон със слънчевата и солена нота на свирката, украсила бялото ми матроско костюмче, ме зове дивното ми детство за възобновена среща с бодрия Василий Мартинович! Той имаше широконосо лице, толстоевски тип, плешива глава с пух, руси мустаци и светлосини очи с цвета на чашата ми за мляко, с малък интересен израстък върху единия клепач. Ръкостискането му беше силно и влажно. Носеше черна лента, завързана либерално на фльонга, и лустриново сако. Към мен, детето, се обръщаше на „ви“ като голям към голям, тоест по съвсем нов начин — не с някак отблъскващата интонация на нашите слуги и разбира се, не с особената пронизваща нежност, звънтяща в гласа на мама (когато се случеше да изгубя най-мъничкия си пътник от влакчето или ме изгаряше температура и тя преминаваше на „ви“, сякаш крехкото „ти“ не би издържало нейното обожание). Той беше, както казваха моите лели, попарвайки човека със съскането на ужаса си като с вряла вода, „червен“; татко го бил измъкнал от някаква политическа история (а после, при Ленин, както се чу, бил разстрелян като есер). Покоряваше ме с чудесата на краснописа, когато, изписвайки „покой“ или „люди“^[1], придаваше някаква органична плътност на една или друга извивка, сякаш бяха готови да оживеят ганглии, мастиленосини вени. През време на полските разходки съзреше ли косачи, им викваше със сочния си баритон: „Помага бог!“ Из дебрите на нашите гори, жестикулирайки разпалено, говореше за човеколюбието, за свободата, за ужасите на войната и за тежката необходимост тираните да бъдат взривявани с динамит. Когато обаче ме тъпчеше с цитати от „Долу оръжието!“ на добронамерената, но бездарна Берта Зутнер^[2], горещо въставах в защита на кръвопролитията, спасявайки детския си свят на пистолетчетата с тапи и рицарите от двора на крал Артур.

С помощта на Василий Мартинович Мнемозина може да се движи и по-нататък по личната си пътека край общата история. Година и половина след Виборгското възвание (1906)^[3] тате прекара три месеца в Крести в удобна килия с книгите си, с милеровата си гимнастика и с надувна гумена вана, изучавайки италиански език и поддържайки незаконна кореспонденция с мама (върху тесни свитъчета от тоалетна хартия), пренасяна от предания приятел на семейството ни А. И. Каминка. Бяхме на село, когато го пуснаха; Василий Мартинович ръководеше тържественото посрещане, като бе украсил черния път с арки от зеленина и с откровено червени ленти. Мама идваше заедно с татко от гара Сиверска, а ние, децата, потеглихме насреща им; припомняйки си именно този ден, с празнична яснота възстановявам родния като кръвообращението ми път от нашата Вира до село Рождествено, отвъд Оредеж; червеникавия път — отначало между Стария парк и Новия, сетне под колонада от дебели брези, покрай неожънати ниви — и по-нататък завоя, склона към реката, искряща между брокатената тиня, моста, разбъбрил се изведнъж под копитата, ослепителния блясък на консервената кутия, оставена от въдичар върху парапета, бялата къща на вуйчо върху моравата на хълма, другия мост през ръкава на Оредеж, другия хълм с липите, с розовата черква, с мраморната гробница на Рукавишникови; накрая: шосето през селото, обрамчено по руски с остра светла трева с песъчливи плешивини и с китки люляци покрай мъшасалите къщи; знамената пред новата тухлена сграда на селското училище редом със старото, дървеното; и при устремното ни препускане черното белозъбо кученце, изскочило отнякъде с невероятна скорост, но без звук, запазило лая си до мига, когато каляската стигне до него.