Владимир Набоков
Други брегове (62)

3

Доста бързо зарязах политиката и се отдадох на литературата. От английската ми камина запламтяха пурпурните щитове и сините светкавици, с които се е започнала руската книжовност. Пушкин и Толстой, Тютчев и Гогол застанаха от четирите страни на моя свят. Потъвах в четене на великолепната описателна проза на великите руски естествоизпитатели и пътешественици, открили нови птици и насекоми в Средна Азия. Веднъж на пазарния площад посред Кеймбридж намерих на една сергия сред изтърканите Омировци и Хорации Тълковния речник на Дал в четири тома. Купих го за половин крона и го четях по няколко страници всяка вечер, като отбелязвах омайните думи и изрази: „ольял“ — будка по шлеповете (сега е вече късно, никога няма да ми потрябва). Страхът да не забравя или да не затлача единственото, което успях да изтръгна с впрочем доста силни нокти от Русия, ми стана направо мания. Заобиколен от романтични развалини или може би донкихотовски камари томове (имах и Мелников-Печерски, и стари руски списания с „мраморни“ подвързии), аз майсторях и лакирах мъртви руски стихове, които израстваха и се втвърдяваха като лъскави подутини около някой словесен образ. Колко бих се ужасил, ако бих видял тогава това, което сега виждам толкова ясно — стилистичната зависимост на руските ми композиции от тези английски поети, от Маруел до Хаусмън, с които бе заразен самият въздух на тогавашния ми бит. Но, боже мой, как работех над своите ямби, как лелеех техните пеони и колко се радвам сега, че съм напечатал толкова малко от Кеймбриджките си стихове. Внезапно в някое мъгляво ноемврийско утро се свестявах и забелязвах колко е тихо, колко е студено. Повдигаше ми се от изпушените двайсет турски цигари. И все пак още дълго не можех да се насиля да мина в спалнята, страхувайки се не толкова от безсънието, колкото от прескачанията на сърцето и от този рядък, макар и нищожен недъг, който винаги ме е съпровождал, anxietas tibiarum — когато в краката нещо те „дърпа“ като у бременна жена. В камината нещо тлееше още под пепелта: зловещ залез през боровите лишеи — хвърлях още въглища и усилвах тягата, като закривах зейналата паст на камината от горе до долу с двоен лист на лондонския „Таймс“. Започваше се приятно боботене зад хартията, изопната като кожа на тъпан и прекрасна като пергамент срещу светлината. Боботенето се превръщаше в тътен, а след това в мощен рев, насред страницата се появяваше тъмнооранжево петно, то изведнъж избухваше в пламък и огромният горящ лист с пърхащ шум на освободен феникс излиташе през комина към звездите. Налагаше се да плащам по няколко шилинга глоба, ако долагаха на властите за тази жар-птица.

Литературната компания, Бомстън и неговият донякъде упадъчен кръжец, и някакви младежи, които пишеха триолети, усилено съчувствуваха на нощните ми мъки, но за сметка на това не одобряваха множеството други мои интереси като например: ентомологията, местните хубавици и спорта. Особено ме увличаше футболът, това, което се наричаше футбол в Русия и в старата Англия, а в Америка се нарича сокър. Както някой се ражда хусар, така аз съм се родил футболен вратар. В Русия и изобщо на континента, особено в Италия и в Испания, доблестното изкуство на вратаря открай време носи ореола на особен романтизъм. Има нещо байроновско в неговата самота и независимост. Прочутият вратар минава по улицата — зяпат го дечурлигата и девойките. Съперничи си по загадъчно обаяние с матадора и с автомобилния състезател. Носи екип собствен стил: широкият пуловер, каскетът, дебело бинтованите колене, ръкавиците, втъкнати в задния джоб на гащетата — всичко го отличава от десетимата други еднакво раирани членове на отбора. Той е бялата врана, той е желязната маска, той е последният защитник. През време на мача фотографите, застанали наблизо до вратата, благоговейно коленичили, го снимат, когато литва като лястовица, за да докосне с крайчетата на пръстите си и да парира светкавичния шут в ъгъла, или когато, за да прегърне топката, се хвърля с главата напред в яростните крака на нападателите — и стадионът изревава, когато героят остава да лежи по очи на земята пред неопетнената си врата.

Уви, в Англия, родината на футбола, прекалената сериозност към всеки спорт, националният страх пред фрапантния блясък и твърде голямото внимание към здравата спойка на целия отбор слабо поощряваха чудноватите страни на вратарското изкуство. Поне така се мъчех да си обясня моето не толкова успешно, както би ми се искало, участие в университетския футбол. Не ми вървеше — а освен другото вечно ми натрапваха и потискащия пример на моя предшественик и съотечественик Хомяков, наистина изумителен вратар — както например на Чеховия Тригорин критиците са досаждали, като му изтъквали Тургенев. О, разбира се, имаше бляскави бодри дни на футболното поле, мирис на пръст и трева, вълнение пред важно състезание — и ето, изскубва се, приближава се прочутият нападател на противника, води новата жълта топка, с оръдийна сила бие по моята врата — и в пръстите ми бръмва огънят на отклонения удар. Но имаше и други, по-паметни, по-езотерични дни под тежките зимни небеса, когато пространството пред моята врата представляваше всъщност рядка черна кал и топката сякаш беше намазана с мас, и ме болеше главата след безсънната нощ, посветена на писането, а стиховете бяха загинали на съмване. Изменяше ми окомерът — и пропуснал втори гол с чувството, че животът е глупост, изваждах топката от мрежата. След това нашите започваха да напират, играта преминаваше в другия край на полето. Ръмеше досаден дъжд, спираше както в „Скъперникът рицар“ и отново заръмяваше. Гаргите грачеха с някаква гърлена нежност, както скачаха из обезлистения бряст. Падаше мъгла. Играта се свеждаше до смътното мяркане на силуети пред една забележимата противникова врата. Далечни неясни удари, свирка, отново мътно мержелеене — всичко това ни най-малко не се отнасяше за мен. Скръстил ръце на гърдите и подпрян на лявата греда, си позволявах разкоша да затворя очи и в такова положение слушах плътното биене на сърцето си, усещах слепия ръмеж върху лицето си, чувах звуците на все още далечната игра, мислех за себе си, за екзотичното същество, преоблечено като английски футболист и пишещо стихове на никому неизвестно наречие за презморска страна. Не е чудно, че другарите ми в отбора не ме зачитаха твърде.

Но странно: имаше нещо такова в Кеймбридж… Не футболът, не виковете на вестникопродавците сред сгъстяващата се тъмнина, нито силният чай с розови и зелени пасти — накратко, не преходната мода, нито достъпните за чувствата подробности, а някаква изтънчена същина, която сега бих определил като шир на времето и простор на вековете. Каквото и да погледнех около себе си, нищо не беше стеснено или закрито пред стихията на времето; напротив, навред зееха отвори към синкавата му стихия, така че мисълта свикваше да работи в особено чиста и волна среда. Тъй като във физическото пространство положението не беше същото, тоест тялото бе ограничено от тясната уличка, от затворената в стени градинка, от тъмните прохлади и арки, душата възприемаше особено живо свободните далнини на времето и вековете. Не изпитвах ни най-малък интерес към историята на Кеймбридж или на Англия и бях сигурен, че Кеймбридж изобщо не въздействува върху душата ми; обаче именно Кеймбридж осигуряваше за мен и руските ми размисли не само рамка, но и ритъм. Средата влияе върху независимия младеж единствено ако у него вече е заложена възприемчива частица; такава частица у мен беше всичко английско, подхранвало моето детство. За пръв път това ми стана ясно през последната ми кеймбриджка пролет, когато се почувствувах в същия естествен допир с непосредствената си среда, в какъвто бях с руското си минало, и достигнах това състояние на хармония в минутата, когато най-важното ми занимание през тези три години, внимателната реставрация на моята може би изкуствена, го възхитителна Русия, бе най-сетне приключена, тоест вече знаех, че съм я укрепил завинаги в душата си. Един от малкото „практически полезни“ грехове, които тежаха на съвестта ми, е, че употребих (наистина съвсем малка) част от този скъпоценен материал за лекото и успешно вземане на изпитите. Кажи-речи, най-засуканият въпрос беше предложението да опиша градината на Плюшкин — същата градина, която Гогол толкова живописно е отрупал с всичко, каквото е насъбрал из ателиетата на руските художници в Рим.