Владимир Набоков
Други брегове (2)

1

Люлката се поклаща над бездна. Заглушавайки шепота на вдъхновените суеверия, здравият разум ни говори, че животът е само зирка слаба светлина между две идеално черни вечности. В чернотата им няма никаква разлика, но в преджизнената бездна ни е присъщо да се вглеждаме с по-малък смут, отколкото в тази, в която летим със скорост четири хиляди и петстотин удара на сърцето в час. Впрочем познавах един чувствителен младеж, страдащ от хронофобия и спрямо безкрайното минало. С терзание, направо паническо, той гледаше домашния филм, заснет месец преди раждането му, и виждаше познатия си свят, същите мебели, същите хора; но си даваше сметка, че още го няма в този свят, че никой не забелязва липсата му, и това не тежи никому. Особено натрапчив и страшен бе видът на току-що купената детска количка, застанала пред вратата със самодоволната неподвижност на ковчег; количката беше празна, като че „при превръщането на времето в мнимата величина на миналото“, както сполучливо се изрази младият ми читател, бяха изчезнали дори костите му.

Младостта, разбира се, е много податлива на такива видения. И напълно естествено: щом няма стабилна догма, която да подкрепи свободната мисъл, появява се нещо детинско в повишената чувствителност към обратната или предната вечност. Обаче на зряла възраст обикновеният читател така свиква със загадките на всекидневния живот, че се отнася с безразличие към двата черни вакуума, между които му се усмихва миражът, а той го взема за пейзаж. Затова да ограничим въображението. Само незаспалите деца или някой гениален грохнал старец могат да се наслаждават на дивните му и мъчителни дарове.

За да бъде човешки поносим възторгът от живота, хайде (казва читателят) някак да го ограничим.

Въставам решително против всичко това. Готов съм да манифестирам пред своето земно естество с груб надпис под дъжда като засегнат служител. Колко пъти за малко да си изкълча ума, напъвайки се да забележа поне най-слабия лъч на личното сред безличната тъма от двете страни на живота! Готов бях да споделя вярата на последния шаман, само и само да не се откажа от вътрешното си убеждение, че не се съзирам във вечността само поради земното време, заобиколило живота с висока стена. Изкатервах се мислено до сивата от звезди далечина — но дланта ми се плъзваше все по същата непроницаема гладка повърхност. Струва ми се, че опитах всички начини освен самоубийството. Отказвах се от лицето си, за да проникна като най-обикновено привидение в света, съществувал преди мен. Примирявах се с унизителното съседство на романистките, бръщолевещи за разни йоги и атлантиди. Търпях дори отчетите за спиритичните преживелици на някакви английски полковници на служба в Индия, дето доста ясно помнели предишните си въплъщения под ивите на Лхаса^[1]. В търсенето на ключ и разгадка задълбавах в най-ранните си сънища — и щом заговорих за сънищата, моля да се отбележи, че категорично отхвърлям фройдовщината и цялата й назадничава средновековна основа с маниакалното й ровене за полова символика, с мрачните й ембриончета, които дебнат от природните си засади мрачното родителско съвкупление.

В началото на изследванията ми върху миналото не бях разбрал още, че безграничното на пръв поглед време всъщност представлява кръгла крепост. Като не можах да проникна в своята вечност, обърнах се към изучаване на крайграничната й ивица — най-ранното си детство. Виждам пробуждането на самосъзнанието като върволица просветвания с намаляващи паузи. Те се сливат в цветни отвори, в географски форми. Научих се да броя и да говоря почти едновременно и откритието, че аз съм аз, а моите родители са те, се свърза у мен непосредствено с понятието за отношението на тяхната възраст към моята. Ето включвам този ток и съдейки по плътността на слънчевата светлина, която веднага залива паметта ми по длановидния й рисунък, явно в зависимост от прераждането и трепета на лопатовидните дъбови листи, през които тя пада върху пясъка, смятам, че моето самооткриване е станало на село, през лятото, когато съм задал някакви въпроси и съм сравнил наум точните отговори, получени от баща ми и майка ми — между които се появявам изведнъж на сенчестата паркова алея. Всичко това отговаря на теорията за онтогеничното повторение на изминатото. А филогенично у първия човек самоосъзнаването не може да не е съвпаднало с появата на чувството за време.

Тогава, веднага щом добитата формула на моята възраст, свежозелената тройка върху златен фон се срещна в слънчевото течение на алеята с родителските цифри, със сенчестите трийсет и три и двайсет и седем, аз изпитах животворен потрес. При това второ кръщение, по-действително от първото (извършено сред воплите на полуудавения полувиктор — мама успяла звънко, иззад вратата, да поправи пипкавия протопоп Константин Ветвеницки), се почувствувах потопен в блеснала и неподвижна среда, а именно в чистата стихия на времето, която споделях — както споделяш сред вълните ярката морска вода — с другите къпещи се в нея същества. Тъкмо тогава разбрах изведнъж, че двайсет и седем годишното създание в нещо бяло-розово и меко, хванало лявата ми ръка — е моята майка, а трийсет и три годишното създание в бяло-златно и твърдо, стиснало дясната ми ръка — е баща ми. Те вървяха, между тях вървях аз, ту ситнех пъргаво, ту пристъпях от слънчево резенче до слънчево резенче и отново ситнех посред пътеката, в която сега от смехотворната далечина разпознавам една от алеите — дълга, права; обрамчена от дъбчета — те прерязваха „новата“ част от огромния парк в нашето петербургско имение. Беше на рождения ден на татко, на двайсет и първи юли, според нашия календар, 1902 година: загледан натам от страшно далечния, почти необитаем хребет на времето, се виждам през този ден възторжено да празнувам зараждането на сетивния живот. Преди това двамата ми водачи, и левият, и десният, дори да са съществували в мъглявините на моето най-ранно детство, са се появявали там само инкогнито, като нежни аноними, но сега, при съзвучието на трите цифри, стегнатата, обла, издуто-лъскава кавалергардска ризница върху гърдите и гърба на татко изгря като слънце, а отляво като дневна луна увисна чадърчето на мама; и после в течение на много години продължих живо да се интересувам от възрастта на родителите си, да я държа пред погледа си като неспокоен пътник, който, за да провери новия си часовник, все пита спътниците си колко е часът.

Ще отбележа мимоходом, че баща ми беше отбил воинската си служба доста преди моето раждане, а през този бележит ден вероятно бе облякъл полковите си регалии като празнична шега. На тази шега значи дължа първия проблясък на пълноценното си съзнание — което също има рекапитуларен смисъл, тъй като първите същества, усетили течението на времето, безспорно са били и първите, които са умеели да се усмихват.