Владимир Набоков
Други брегове (67)

3

Почти всичко, каквото мога да кажа за берлинския си живот (1922–1937), е използувано от мен в романите и в разказите, които тогава съм написал. Отначало емигрантските хонорари не можеха да ми стигнат. Усърдно давах уроци по английски и френски, а също и по тенис. Превеждах много — като се започне от „Alice in Wonderlands“^[1] (за чиято руска версия получих пет долара) и завършвайки с какво ли не, включително и с търговско описание на някакви кранове. Веднъж през двайсетте години съставих за „Руль“ нещо ново — главоблъсканица като тези, които се появяваха из лондонските вестници — и тогава измислих новата дума „крестословица“, която така бързо навлезе във всекидневието.

За „Руль“ си спомням с голяма благодарност. Йосиф Владимирович Гесен беше първият ми читател. Доста преди моите книги да почнат да излизат в неговото издателство, той с бащинска снизходителност печаташе в „Руль“ незрелите ми стихотворения. Синевата на берлинския здрач, шатрата на ъгловия кестен, лекият световъртеж, бедността, влюбеността, мандариновият оттенък на подранила светлинна реклама и животинската мъка по още доскорошната Русия — всичко това в ямбичен вид се мъкнеше в кабинета на редактора-издател, където Й.В. вдигаше листа до очите си. Вече към края на двайсетте години преводните права на книгите ми започнаха да ми носят прилични пари и в края на 1929-а с теб заминахме да ловим пеперуди в Пиренеите. В края на трийсетте изобщо напуснахме Германия, а преди това, в течение на няколко години, периодично навестявах Париж за литературните четения и тогава обикновено отсядах у Иля Исидорович Фондамински. Неговите политически и религиозни интереси ми бяха чужди, различавахме се по нрав и навици, приемаше на вяра литературната ми работа и всичко това нямаше никакво значение. Попаднал в сиянието на този най-човечен човек, всеки се изпълваше с изключителна нежност и уважение към него. По едно време живях у дома му в малкия будоар, до трапезарията, където вечер често ставаха събирания, на които домакинът благоразумно не ме пускаше. Понякога, преди да изляза, неволно попадах в положението на пленник подслушвач; спомням си веднъж как двамина литератори, явили се рано-рано в съседната трапезария, заговориха за мен. „Бяхте ли снощи на вечерта на Сирин^[2]?“ — „Бях.“ — „Е, как?“ — „Ами нищо особено, да ви кажа.“ Диалогът за съжаление бе прекъснат от третия гост, влязъл с приветствието: „Бонжур, мсьо-дам.“ Кой знае защо, изразите, присъщи на френските пощенски раздавачи, изгледаха за нашите поети връх на парижкия стил. В чужбина се бяха събрали изключително много руски литератори и познавах безкористни и героични хора сред тях. Но в Париж имаше и особени групи, в тях не всички можеха да минат за Альоши Карамазови. Талантливият, но безотговорен водач на една такава групировка обединяваше лириката и пресметливостта, интуицията и невежеството, бледата немощ на изкуствените катакомби и разкошната антична морност. В този мъничък свят, където цареше тъга и гнилоч, от поезията се изискваше да бъде нещо храмно, някакъв кръгов колектив от тлеещи лирици, общо място с външен изглед на плеяда — И никак не ме влечеше към тях. Освен белетристика и стихове по едно време пишех и посредствени критични бележки — тук тъкмо искам да се покая, че прекалено се заяждах с ученическите недостатъци на Поплавски и недооцених обаятелните му добри страни. Малко се срещах с писатели. Веднъж с Цветаева направихме странна лирична разходка, май през 1923 година, при силен пролетен вятър по някакви пражки хълмове. През трийсетте години си спомням Куприн, под дъжда и жълтите листа вдигнал отдалече за поздрав бутилка червено вино. Ремизов, който с необикновената си външност ми напомняше шахматен топ след ненавременна рокада, срещах, кой знае защо, във френски среди, на извънредно скучните сборища на Nouvelle Revue Française^[3] и веднъж Raulhan ни замъкна с него на вилата на някакъв меценат, един от онези нещастни дойни господа, които, за да печатат, трябва да плащат.

Задушевна симпатия, чувство за душевно удобство създаваха у мен малцина мои събратя. Проницателният ум и милата сдържаност на Алданов за мен винаги бяха изпълнени с чар. Добре познавах Айхенвалд, човек с мека душа и твърди принципи, и го уважавах като критик, който в миналото бе тормозил Брюсовците и Горкиевците. Много се сближих с Ходасевич, чийто поетичен гений още не е истински оценен. Понеже презираше славата и нападаше със страшна сила продажничеството, пошлостта и подлостта, той си създаде доста влиятелни врагове. Виждам го толкова ясно, кръстосал тънките си крака до масата, как намества с дълги пръсти половинка „Зелен капрал“ в цигарето.

Обичах книгите на Бунин през юношеството си, а по-късно предпочитах удивителните му струящи стихове пред тази брокатна проза, с която се бе прочул. Когато се запознах с него в емиграция, току-що беше получил Нобелова награда. Болезнено го занимаваше течението на времето, старостта, смъртта и с удоволствие отбеляза, че се държи по-изправен от мен, макар да е по-стар трийсет години. Спомням си, покани ме в някакъв — вероятно скъп и хубав — ресторант за задушевен разговор. За съжаление не понасям ресторантите, водчиците, мезенцата, музичките и задушевните разговори. Бунин беше озадачен от безразличието ми към яребичката и подразнен от отказа ми да си разкрия душата. Към края на вечерята ни беше непоносимо скучно заедно. „Вие ще умрете в страшни мъки и в пълна самота“ — ми каза той, когато се запътихме към закачалките. Слабичка девойка в черно, понесла тежките ни палта, се стовари заедно с тях върху ниския тезгях. Понечих да помогна на стройния старец да си облече палтото, но той ме възпря с движение на дланта. Като продължихме учтиво да се боричкаме — сетне той се зае да ми помага, — бавно изплавахме в бледата мрачина на зимния ден. Спътникът ми понечи да си закопчае яката, но изведнъж лицето му се изкриви от недоумение и яд. С общи усилия измъкнахме дългия ми вълнен шал, който момичето бе пъхнало в ръкава на неговото палто. Шалът излизаше малко по малко, това бе някакво развиване на мумия и ние тихо кръжахме един около друг. Завършихме тази египетска операция и мълчаливо продължихме пътя си до ъгъла, където се разделихме. След това доста често се срещахме сред други хора и, кой знае защо, помежду ни възникна някакъв ужасен шеговит тон — и, общо взето, никога не заговорихме за изкуство, а сега е късно, и героят излиза в поредната градина, пламтят светкавици, сетне той заминава за гарата, звездите зловещо и дивно горят върху ковчежното кадифе, а от полята лъха на нещо горчиво, в безкрайно екливата далечина на младостта ни петли опяват нощта.