Владимир Набоков
Други брегове (20)

2

Лятна здрачина („здрачина“ — какъв морен люляков звук!). Време на действието: топяща се точка сред първото десетилетие на нашия век. Място: петдесет и девет градуса северна ширина, смятано от екватора, и сто източна дължина, смятано от връхчето на моето перо. Юнският ден продължи цяла вечност, преди да угасне: небето, високите цветя, неподвижните води — всичко това някак увисваше в безкрайното замиране на вечерта, което не стигаше края си, а се проточваше още и още с тъжното мучене на крава от далечната ливада или с мъчителния крясък на птица оттатък речната низина, откъм просторното мъгливо мъшасало блато, толкова недостижимо и тайнствено, че още децата на Рукавишникови го бяха нарекли Америка.

Брат ми е вече в леглото; мама в гостната ми чете английска приказка преди лягане. Колкото повече наближава страшното място, където ужасна, може би фатална опасност дебне Тристан зад хълма, тя забавя четенето, многозначително разделя думите и преди да обърне страницата, тайнствено слага върху нея малката си бяла ръка с пръстена, украсен с елмаз и розов рубин; в прозрачните им плоскости, ако бях гледал тогава по-зорко, можех да различа стаи, хора, светлини, дъжд, площад — цялата ера на емигрантския ми живот, който предстоеше да преживея с парите, получени за този пръстен.

Имаше книги за рицари, чиито ужасни — но учудващо предпазени от инфекции — рани се промиваха от млади дами в пещерите. Застанали на една скала и облъхвани от средновековен вятър, младеж с обтегната дреха и вълнистокоса дева гледаха в далечината към овалните Острови на блаженството. Една картинка с някакво огледало ме плашеше и винаги толкова бързо извръщах очи от нея, че сега почти не я помня. Имаше умишлено трогателни, алегорично възвишени повести, скалъпени от малоизвестни англичанки за своите племенници и племеннички. Особено ми харесваше, когато текстът, прозаичен или стихотворен, само коментираше картинките. Живо си спомням например приключенията на американския Холивог. Той представляваше едра кукла от мъжки пол с малинов панталон и светлосин фрак, с черно лице, с широки устни от червен бархет и с две копчета за бельо вместо очи. Пет дървени кукли с подвижни стави образуваха скромния му харем. От тях двете по-големи си бяха измайсторили рокли от американското знаме: Пеги си беше взела достолепните ивици, а Сара Джейн — грациозните звезди, и тогава почувствувах романтично парване, защото нежносиният плат особено женствено обгръщаше неутралната й снага. Двете други кукли, близначки, и петата, миньончето Миджет, бяха останали съвсем голи и следователно безполови.

На Бъдни вечер играчките се събудиха и тъй нататък. Някакъв чорлав нахалник, излетял на пружини от нашарената си кутия, явно бе стреснал и дори ударил Сара Джейн и това беше неприятно (понякога на гости си харесвах някое момиченце, а то си прищипваше пръста или се препъваше и изведнъж се превръщаше в страшен морав изрод — зейнала уста, бръчки). След това срещнаха печалното източно човече, което страдаше в чуждата му Америка. Излезли на улицата, нашите приятели се замеряха със снежни топки. В другите серии те пътуваха с велосипеди до страната на бежовите канибали или се возеха на глътнал бастун червен автомобил от онези времена (около 1906 година) и Сара Джейн беше докарана с изумруден воал, който напълно ме покори. Веднъж Холивог направи за себе си и за четири от куклите си дирижабъл от жълта коприна, а за миниатюрния Миджет собствен малък въздушен балон. Колкото и да беше увлекателно пътешествието на Доливоговата група, друго ме вълнуваше: с изгаряща завист гледах аеронавта лилипут, тъй като в гибелната черна бездна, сред снежинките и звездите, този щастливец се рееше далеч от всички, съвсем сам.