Владимир Набоков
Други брегове (18)

8

Още бог знае в каква ранна възраст се научих да заклинам и да съживявам миналото — още когато всъщност нямах никакво минало. Тази страстна енергия на паметта според мен притежава някаква патологична основа — наистина прекалено ярко се възпроизвеждат в изпълнения ми със слънце мозък разноцветните стъкла на верандата, гонгът за закуска и нещо, което винаги докосвах на минаване — пружиниращото обло място в синьото сукно на масичката за карти, то при натискане с пръст с приятна конвулсия моментално изхвърля едно тайно чекмедженце, където са наредени червени и зелени жетони и има някакво ключе, разделено навеки от напълно забравена, а може би вече несъществуваща ключалка. Смятам освен това, че способността ми да нося със себе си миналото е наследствена черта. Имаха я и Рукавишникови, и Набокови. На едно място в гората по една от старите пътеки за Батово с мостче през потока и една загнила откъм края греда, с определена точка на тази греда, на пети август стар стил 1883 година изведнъж кацнала, разтворила копринено-пурпурни крила с паунови очи и била хваната от сръчния германец гувернант на тези предишни набоковски момчета изключително рядката за нашите краища пеперуда дневно пауново око. Татко дори някак пламваше, когато с него се застоявахме на това мостче, прехвърляше и разиграваше цялата сцена още от началото — как пеперудата дишала върху гредата, как нито той, нито братята му се решавали да посегнат със сакчето и как сред напрегнатата тишина германецът пипнешком измъкнал сакчето от ръцете му, без да сваля поглед от благородното насекомо.

В адриатическата вила, която през лятото на 1904 година споделяхме с Петерсонови (до ден-днешен я разпознавам по голямата бяла кула на изгледите от Абация), потънал в мечти по време на сиестата, при спуснати щори, в детското си легло, се обръщах по корем — и грижливо, обичливо, безнадеждно, с художествено съвършени подробности (мъчно съпоставими с нелепо малкия брой на съзнателните ми години) петилетният изгнаник чертаеше, с пръст по възглавницата пътя покрай високия парк, локвата с нападали цветове и с мъртвия бръмбар, зелените стълбове и навеса над входа, всичките му стъпала и непременно, кой знае защо, блесналата между коловозите скъпоценна конска подкова като онази, която имах късмет да намеря веднъж — и при това душата ми се късаше, както се къса и сега. Хайде, обяснете ми, днешни шутове-психолози, тази пронизваща репетиция на носталгията!

Помня и още нещо. На осем години съм. Василий Иванович взема от диванчето в нашата класна стая книга от серията Bibliothèque Rose. Изведнъж с блажен стон намира в нея любимото си място от детските години — „Sophie n’était pas jolie…“^[1], и четирийсет години по-късно аз изстенах по същия начин, когато в чужда детска стая случайно се натъкнах на същата книжка за момчетата и момичетата, живели преди сто години във Франция онзи стилизиран vie de château^[2], към който M-me de Sêgur, née Rastopchine^[3] добросъвестно приравнява детството си в Русия, поради което именно възниква, въпреки вулгарната сантименталност на всички тези „Les Malheurs de Sophie“, „Les Petites Filles Modèles“, „Les Vacances“^[4], тънката връзка с руския бит в именията. Но моето положение е по-сложно от вуйчовото, защото, когато отново чета как Софи си подстригва веждите или как майка й с невероятен кринолин на приложената картинка с невероятно апетитни манипулации връща зрението на куклата и после с вик потъва при корабокрушението на път за Америка, а братовчедът Пол под необитаемата палма изсмуква змийската отрова от крака на капитана — когато отново чета всичките тези нелепости, не само изживявам тъжното упоение на вуйчо, но в душата ми изниква и собственият ми спомен как той го преживяваше. Виждам класната ни стая на село, тюркоазните рози на тапетите, ъгъла на кахлената печка, отворения прозорец: той се отразява заедно с част от улука отвън в овалното огледало над канапето, където е седнал вуйчо Вася и едва ли не ридае над опърпаната розова книжка. Усещането за безкрайна лекота, за благоденствие, за гъста лятна топлина залива паметта ми и образува такава бляскава действителност, че в сравнение с нея писалката „Паркер“ в ръката ми и самата ми ръка с гланц на вече петнистата кожа ми се струват доста нескопосна лъжа. Огледалото е наситено с юлски ден. Сянка от листа играе върху бялата на сини мелници печка. Долетялата земна пчела като топка на ластик се блъска във всичките ъгли с гипсови украшения по тавана и успешно отскача обратно през прозореца. Всичко е, както трябва да бъде, и нищо никога няма да се промени, и никой никога няма да умре.