Владимир Набоков
Други брегове (45)

5

Ленски беше човек разностранен, вещ, умееше да обясни абсолютно всичко, що се отнасяше до училищните уроци; толкова повече ни поразяваха постоянните му университетски несполуки. Те сигурно се дължаха на пълната му бездарност във финансовата и държавната област, тоест именно в сферата, която си бе избрал да изучава. Помня каква треска го беше обзела пред един от най-важните изпити. Безпокоях се не по-малко от него и в порив на дейно състрадание не се удържах от съблазънта да подслушам до вратата как по негова молба татко проверява във вид на репетиция преди изпита знанията му по „Принципи на политическата икономия“ от Charles Gide. Баща ми прелистваше книгата и питаше например каква е разликата между банкнотите и книжните пари — и Ленски някак ужасно предприемчиво и дори радостно си прочистваше гърлото, а сетне потъваше в пълно мълчание, все едно, че го нямаше. След няколко такива въпроса се прекрати дори бодрото му покашляне и паузите се нарушаваха единствено от лекото почукване на татковите нокти по писалището, само веднъж с отчаяние и надежда страдалецът възкликна: „Владимир Дмитриевич, протестирам, този въпрос го няма в книгата.“ Но въпроса го имаше. Най-сетне татко почти беззвучно затвори книгата и рече: „Драги, вие нищо не знаете.“ — „Позволете ми да съм на друго мнение“ — отвърна Ленски с достойнство. Седнал много изправен, той замина с нашия бенц за университета, бави се дълго там, върна се с шейна, сгушен сред невероятната снежна буря, и в нямо отчаяние се качи в стаята си.

В края на пребиваването си у нас той се ожени и замина на сватбено пътешествие за Кавказ, по местата на Лермонтов, след което се върна у нас за още една зима. В негово отсъствие през лятото на 1913 година Monsieur Noyer, набит швейцарец с бухнали мустаци, ни четеше „Cyrano de Bergerac“ и виртуозно променяше гласа си според героите. Когато за пръв път тръгна да язди с нас, конят му се препъна и той през главата му се стовари в храстите като на старомодна карикатура. При сервиза, когато играехме тенис, той смяташе за необходимо да стои до самата линия, широко разтворил дебелите си крака с омачкани ленени панталони, след това някак приклякаше и удряше подхвърлената топка със страшна сила, но не излизаше нищо — топката или се блъсваше в мрежата, или отлиташе в неокосеното поле, оттатък решетката на оградата, през която упорито… — но вече писах за тези бели пеперуди.

През пролетта на 1914 година, когато Ленски ни напусна окончателно, при нас постъпи онзи Волгин, за когото вече споменавах, син на обеднял симбирски помешчик, младеж с обаятелна външност, със задушевни интонации и прекрасно държане, но с душа на пошъл тип и негодник. По това време не се нуждаех вече от никакъв надзор, а с учебна помощ изобщо не можеше да ми окаже, тъй като беше безнадеждно неук (спомням си, че се басирах с него и той загуби един великолепен бокс, понеже твърдеше, че писмото на Татяна започвало така: „От почерка ми ще се удивите“), и всичкото, което получих от него (освен бокса), бяха историите, в които отначало се заслушвах, за похожденията му с жени — истории, които се смениха с неприлични клюки за нашето семейство: научаваше ги от една наша младолика роднина, за която се ожени по-късно. При Съветите този кадифен Волгин стана комисар и скоро така подреди нещата, че да разкара жена си на Соловецките острови^[1]. Не зная как е завършила неговата кариера.

Колкото до Ленски, не го изгубих напълно от очи. Още докато беше у нас, бе отворил с пари на заем доста фантастично предприятие за изкупуване и експлоатиране на разни необикновени патенти. Не че представяше тези изобретения за свои, но ги осиновяваше с такава нежност, че бащинството му биеше на очи, макар да се базираше на чувства, а не на факти. Веднъж с гордост ни прикани да изпитаме с автомобила си „изобретения“ от него нов вид паваж, който се състоеше от някакви преплетени метални ленти; ние опитахме — и пукнахме гума. През Първата световна война продаде на армията пробна партида храна за коне във вид на плоски сиви сухари; винаги носеше със себе си образец, небрежно го гризеше и предлагаше на приятелите си. Много коне боледуваха тежко от тези сухари. По-късно през 1918 година, когато вече бяхме в Крим, ни писа, като ни предложи щедра парична помощ. Не зная дали би успял да ни я окаже, тъй като бе вложил някакво наследство, получено от него, в увеселителен парк на черноморското крайбрежие със скейтингринг^[2], с музика, с каскади, с гирлянди червени и зелени крушки, но нахлули болшевиките и угасили илюминацията, а Ленски избягал в чужбина и през двайсетте години според слуховете живеел в голяма бедност на Ривиерата, прехранвал се с това, че разкрасявал с морски пейзажи белите камъни. Не зная какво се е случило по-нататък с него. Въпреки някои свои странности всъщност беше много чист, много честен човек, чиито тромави „диктовки“ помня до ден-днешен: „Тази нощ луната блести като нож. Този черномустакичастичък мъж изпонасече начоколилите го чичкови червенотиквеничковчета.“