Владимир Набоков
Други брегове (36)

4

Утринната несполука се компенсираше понякога от лов по здрач или през нощта. В крайната алея на парка лилавият цвят на люляка, до който стоях в очакване на вечерниците, преминаваше в рехавопепеляво, докато денят угасваше бавно, мъглата се разливаше на мляко из полето и младата луна с цвят на Ю висеше в акварелното небе с цвят на В. Из много градини съм стоял така след време — в Атина, Антибите, Атланта, Лос Анджелис, — но никога, никога не съм премалявал от такива магьосни чувства както тогава, пред изпепеляващия се люляк. И ето, започваше се: равномерно бръмчене преминаваше от цветче на цветче и като мержелеещ се призрак увисваше розово-маслинената вечерница, същинско колибри над венчето, от което пиеше във въздуха с дългото си хоботче. Красивата й гъсеница, миниатюрна кобра с очилати петна върху предните сегменти, които умееше забавно да издува, се въдеше през август из влажните места, по високите розови цветчета на петровия кръст. Така всяко време на деня и на годината си имаше свой чар. През мрачните нощи късно есента, под ледения дъжд, ловях нощенки с примамка, намазвах дънерите в градината с ароматна смес от петмез, бира и ром: сред мокрия черен мрак фенерът ми театрално осветяваше лъскаво-лепкавите пукнатини по кората на дъба, където по три-четири на всеки дънер приказно прекрасните нощенки катокали пиеха опияняващата сладост на кората, нервно привдигнали като дневните, пеперуди едрите си полуразтворени крила и показваха невероятния яркомалинов атлаз с черна превръзка на задните изпод лишаевидните предни, „Катокала адултера!“ — възторжено се дерях аз по посока на осветения прозорец и препъвайки се, тичах към къщи да покажа, плячката на баща си.