Владимир Набоков
Други брегове (21)

3

След това виждам: насред къщата, от дългото, залоподобно помещение или вътрешна галерия веднага след вестибюла към втория етаж израства и се издига широка и полегата желязна стълба; паркетна площадка на втория етаж като палуба обрамчва стълбището от четирите страни, а горе е стъкленият свод и бледозеленото небе. Мама ме води за ръка към стълбата, аз се бавя и се мъча да се плъзгам след нея, тътря крака и се пързалям по плочите; тя със смях ме дърпа към балюстрадата; тук обичах да се промушвам под извивката между първото и второто стълбче и всяко лято раменете и гърбът ми все по-трудно се провираха, все по-болезнено: сега дори призракът ми надали би се промушил.

Следващата част от вечерния обред се състоеше в изкачване по стълбите със затворени очи: „Step“ (стъпало), повтаряше мама и ме водеше бавно нагоре. „Step, step“ — и в собствената ми тъмнина изпитвах лунатична сладост да вдигам крак и да пристъпвам. Омаята ставаше все по-забавна, защото не знаех, не исках да зная къде свършват стъпалата. „Step“ — казваше мама с все същия глас и излъган от него, един път повече — високо-високо, за да не се препъна — вдигах крак и за миг дъхът ми секваше от призрачната твърдина на липсващото стъпало, от неочакваната дълбочина на достигнатата площадка. Страх ме побива при мисълта как би „изтълкувал“ някой мрачен кретен фройдист тези деликатни детски вдъхновения.

С учудваща системност умеех да протакам лягането. На горната площадка, където от четирите страни се белееха вратите на многобройните стаи, мама ме предаваше на Виктория Артуровна или на французойката. Вкъщи имахме пет бани и освен тях много старинни скринообразни умивалници с педал: помня как след плач, засрамен от зачервените си очи, издирвах такъв старик в тъмния му ъгъл и като натиснех крачния педал, сляпото фонтанче нежно напипваше подпухналите ми клепачи и запушения ми нос. Клозетите както навсякъде в Европа бяха отделно от баните и един от тях, долу, в деловото крило на къщата, беше чак странно разкошен, но и мрачен с дъбовата си ламперия, с тронния подиум и с дебелия пурпурно-кадифен шнур: дръпнеш надолу пискюла, и нещо сдържано-музикално изшуртява и преглъща в дълбините; през готическия прозорец можеше да се види вечерницата и да се чуят славеите в старите неендемични^[1] тополи зад къщата; тъкмо там през годините на люляците и мъглата пишех стихове — и по-късно пренесох цялото съоръжение в първата си повест, както се пренася разглобен замък през океана. Но през ранното време, за което става дума сега, ми бе определено значително по-скромно място на втория етаж, доста случайно разположено в нишата на коридорчето между панера за бельо с капак (как си спомних сега скърцането му!) и вратата за банята към детската стая. Държах тази врата открехната, играех си с нея, загледан със сънени очи в парата над пълната вана, във витража на прозореца зад нея с двамата рицари, състоящи се от цветни правоъгълници, в предлинеевата нощна пеперуда, която се блъскаше в тенекиения отражател на газената лампа, а жълтата й светлина през парата озаряваше приказно флотилията във ваната: големия приятен плаващ термометър с дървена рамка и с подгизнала връвчица, промушена през оченцето на дръжката, целулоидния лебед, лодчицата и мене в нея с тристановата арфа. Приведен от удобната дъска, подпирах чело в безкрайно познатия ръб на вратата и леко я движех насам-натам с притиснатата си глава. Съненият ритъм ме обгръщаше целия; капеше кранът, барабанеше пеперудата; и още оттогава, подготвяйки съчетанията на звуковите и зрителните шарки, вторачвах поглед в линолеума и намирах на стъпаловидния рисунък на лабиринта му щитове и пряпорци, назъбени стени, шлемове в профил. Обръщам се към всички родители и наставници — никога не казвайте на детето: „Побързай!“

Последният етап от пътешествието ми настъпваше, когато, окъпан и избърсан, доплавах най-сетне до островчето на постелята. От верандата, където без мен се водеше примамлив живот, мама се качваше да ми пожелае лека нощ. Коленичил на възглавницата, в която след половин минута щеше да потъне звънналата ми от сънливост глава, без мисъл изричах английската молитва за деца, предлагаща в хорей със съседни мъжки рими на кроткия Исус да благослови малкото дете. В съчетание с православната иконка над главата ми, на която се съзираше мургав светия в прореза на тъмното фолио, всичко това образуваше доста поетична смесица. Гореше свещ и пред мен, пред иконката, върху колебливата стена се люшкаше сянката от камъшовия параван и ту се замъгляваше, ту литваше към мен акварелният пейзаж — приказна гора, през стройния й гъсталак се вие тайнствена пътечка; момчето в приказката се е пренесло на тази нарисувана пътечка право от кревата и потъва сред дебрите с дървеното си конче; аз накъсвах молитвата, присядах на петите си, отпуснат в напудрената си, преддремна, блажена мъгла и премислях как да се прехвърля от възглавницата в картината, в омагьосаната гора — където наистина се намерих след време.