Владимир Набоков
Други брегове (7)

1

Винаги съм бил предразположен към леки, но неизлечими халюцинации. Едни са слухови, други са зрителни, но ползата е никаква. Пророческите гласове, възпирали Сократ и поощрявали Жана д’Арк, в моя случай се свеждат до такива откъслечни дреболии, дето — вдигнал телефонната слушалка — начаса ги прекъсващ, понеже не искаш да подслушваш чуждите глупости. Така, преди да потъна в сън, но още в пълно съзнание, често дочувам как в съседната част на мозъка ми непринудено се води някакъв чудноват едностранен разговор, който няма нищо общо с действителното течение на мисълта ми. С други думи, включва се неизвестен абонат, безличен паразит; хладният му, съвсем външен глас произнася думи и фрази, ненасочени към мен и с толкова плоско съдържание, че не се решавам да посоча пример, за да не изостря, без да искам, поне с малко смисъл тъпотата на това мърморене. Той си има и зрителен еквивалент — в някои предсънни образи, които ми досаждат особено след някоя пипкава работа. Нямам предвид, разбира се, „вътрешната снимка“ — лицето на умрелия ти родител, възникваща в тъмнината с телесна яснота, ако се положи страстно, героично усилие; не говоря и за тъй наречените muscal volitantes^[1] — сенки от микроскопични прашинки върху кристалчето на окото, които плават косо на прозрачни възелчета в зрителното поле и отново започват от същия ъгъл, щом примигнеш. Към тях по-скоро се доближава — до тези подсъзнателни увеселения, за които неприятно става дума — може би ярко просветващата в мрака рана от удълженото впечатление, нанесена от светлината на току-що угасената лампа, преди да се изгуби напълно. От рубинените оптични стигми^[2] у мен израстваха Рубенсови, Рембрандови платна и цели пламтящи градове. Никакъв особен подтик не е нужен за появата на тези живописни призраци, които полека и бавно се разгръщат пред затворените очи. Движението и смяната им се извършва извън всякаква зависимост от желанието на наблюдателя и всъщност се различават от сънищата само с някак лепливата си новота, присъща на ваденките, и с това също, разбира се, че си даваш точна сметка за всичките им фантастични фази. Понякога са уродливи: натрапи ти се например средновековен груб профил, разгорещен от вино дребосък, безочливо растящо ухо или грозна ноздра. Но понякога точно преди унеса върху багрите падне пухкава пепел и тогава фотизмите^[3] ми успокоително отплават, някой снове по наметало сред кошери, иззад платнохода се лилавеят тънещи в омара острови, пада сняг, отлитат тежки птици.

Освен всичко съм необикновено надарен с тъй наречената audition colorée — с цветен слух. Бих могъл да подлудя и най-търпеливия читател с невероятни подробности, но ще се огранича само с няколко думи за руската азбука: латинската съм разгледал в английския оригинал на тази книга.

Не зная впрочем дали е правилно в случая да говоря за „слух“: цветното усещане се създава според мен по-сетивно чрез устата, едва ли не по вкусов път. За да определя из основи оцветяването на буквата, трябва да я опитам, да я оставя да набъбне или да излъхне аромата си в устата ми, докато си представям зрителната й шарка. Изключително сложният въпрос как и защо най-малкото несъвпадение между разноезичните изписвания на еднозвучна буква променя и цветното впечатление от нея (или казано другояче, по какъв точно начин във възприемането на буквата се сливат нейният звук, цвят и форма) може някак да досяга понятието „структурни“ багри в природата. Интересно е, че в по-голямата си част руските другояче изписвани букви, но идентични като звук, се характеризират с по-убити тонове в сравнение с латинските.

Черно-кафявата група се състои от: плътното, без галския гланц A; доста равното (в сравнение с раздробеното R) Р; здравото каучуково Г; Ж, различно от френското J, както натуралният шоколад от млечния; тъмнокафявото, полирано Я. В белезникавата група буквите Л, Н, О, Х, Э представляват в този смисъл доста бледа диета от фиде, смоленска каша, бадемово мляко, суха франзела и шведски хляб. Групата мътни междинни оттенъци е образувана от клизменото Ч, пухкаво-сивото Ш и същото, но и леко жълтеникаво Щ.

Преминавайки към спектъра, намираме: червената група с вишнево-тухленото Б (по-гъсто от B), алено-розовото М и телесно-възрозовото (малко по-жълтеникаво от V) В; жълтата група с леко оранжевото Е, охровото Е, с бледожълтото до розово Д, още по-светлото И, златистото У и месинговото Ю; зелената група с гуашевото П, с прашно-елшовото Ф и пастелното Т (всичко това по-сухо от латинските им еднозвучни); и накрая синята, преминаваща към виолетово група с тенекиеното Ц, влажно-синкавото С, боровинковото К и лъскаво-люляковото З. Такава е моята азбучна дъга (ВЕЕПСКЗ).

Ще нарекат претенциозна изповедта на синестета тези, които са защитени от подобни преливания и смесване на сетивата с по-плътни преградки, отколкото съм защитен аз. Но на моята майка всичко й се стори съвсем естествено, когато това мое качество се разкри за първи път: карах шестата или седмата година, правех кула от разноцветни азбучни кубчета и между другото отбелязах, че те са оцветени неправилно. Начаса изяснихме, че моите букви невинаги са същият цвят като нейните; съгласните тя виждаше доста неясно, но за сметка на това музикалните ноти бяха за нея като жълти, червени, лилави стъкълца, докато у мен не събуждаха никакви хроматизми. Трябва да кажа, че двамата ми родители имаха абсолютен слух: но, уви, за мен музиката винаги е била и ще бъде произволно натрупване на варварски звуци. В краен случай мога да разбера и да приема циганогласата цигулка или някое влажно съзвучие на арфа в „Бохеми“ плюс разните испански спазми и звънтеж — но концертният роял с опашките на фрака и абсолютно всичките духови роботи и анаконди в малки дози пораждат у мен скука, а в големи — оголване на всичките ми нерви и дори диария.

Нежната ми и весела майка всячески поощряваше ненаситното ми зрение. Колко ярки акварели бе рисувала пред мен, за мен! Какво откровение бе, когато от леката смесица на червеното и синьото израстваше храст кичест люляк в райски цъфтеж! Каква мъка и страдание изпитвах, когато моите опити, моите мокри, мрачновиолетово-зелени картини ужасно се изкорубваха или се навиваха, сякаш се криеха от мен в друго, лошо измерение! Колко обичах пръстените на мамината ръка, нейните гривни! Понякога в петербургската ни къща тя вадеше от тайното скривалище в стената на най-далечната стая цяла камара скъпоценности, за да ме позабавлява преди сън. Тогава бях съвсем малък и обаянието на тези струящи диадеми и огърлици ми се виждаше не по-малко загадъчно от празничните илюминации, когато в памучната тишина на зимната нощ гигантски монограми и венци от цветни електрически крушки — сапфирени, изумрудени, рубинови — припламваха безшумно над обрамчените в сняг корнизи на къщите.