Владимир Набоков
Други брегове (58)

3

(…) Баща ми реши до последна възможност да остане в Петербург. Изпрати семейството си в още обитаемия Крим. Заминахме на две партиди; брат ми и аз пътувахме отделно от мама и от трите по-малки деца. Бях на осемнайсет години. Ускорено, месец преди формалния срок, си взех изпитите и възнамерявах да завърша образованието си в Англия, а сетне да организирам ентомологична експедиция из планините на Западен Китай: всичко това бе съвсем просто и правдоподобно, и, общо взето, доста неща се сбъднаха. Твърде продължителното пътуване до Симферопол започна във все още прилична атмосфера, първа класа се отопляваше добре, лампите бяха цели, в коридора стоеше една актриса и барабанеше по стъклото, аз имах цял куп бели стихосбирки с цялата гама тогавашни заглавия, тоест от простичкото „Ноктюрни“ до изисканото, „Пъртина“. Някъде по средата на Русия настроението ни се развали: във влака, включително и в нашия спален вагон, се натъпкаха войници, които се завръщаха по домовете си от някакъв фронт. С брат ми, кой знае защо, намерихме за забавно да се заключим в купето и да не пускаме никого. Като продължаваха натиска, неколцина войници се покатериха на покрива и се опитаха не без известен успех да използуват вентилатора на купето като клозет. Когато ключалката на вратата не издържа, Сергей с неговите сценични способности се престори на болен от тифус и ни оставиха на мира. На третата сутрин май, щом едва разсъмна, се възползувах от спирането на гара, за да сляза и да подишам чист въздух. Не беше лесно да мина по коридора през ръцете, лицата и краката на налягалите да спят хора. Над безименната гара висеше белезникава мъгла. Бяхме някъде близо до Харков. Тогава, да се смееш ли, да плачеш ли, носех бомбе и бели гамаши, държах в ръка бастунче от прадядовата си колекция — бастунче от светло, чаровно, луничаво дърво с кръгла коралова дръжка с коронообразен обков. Да си призная, ако бях на мястото на някой от тези трагични бродяги с войнишки шинели, щях да се поддам на изкушението да хвана този фукльо, който се разхожда по перона, и да го унищожа. Тъкмо се наканих да се кача, когато влакът се раздруса и от тласъка бастунчето се изплъзна от ръцете ми и падна под потеглилия влак. Не беше ми изтрябвало кой знае колко (пет години по-късно в Берлин го изгубих от небрежност), но от прозорците ме гледаха и пламът на младежкото самолюбие ме накара да извърша нещо, на което днес не бих се решил. Оставих вагона да пропълзи, него и сънените или присмехулни лица, следващия вагон, третия, четвъртия, цялата композиция (руските влакове, както се знае, съвсем постепенно набираха скорост) и когато най-сетне релсите се оголиха, грабнах падналото между тях бастунче и се втурнах да догонвам отдалечаващия се като в кошмар буфер. Яка пролетарска ръка, следвайки правилата на сантименталните романи въпреки твърденията на марксизма, ми помогна да се кача на площадката на последния вагон. Но ако не бях настигнал влака или нарочно бях изпуснат от тези весели обятия, правилата на жанра може би нямаше да се нарушат, тъй като щях да се окажа наблизо до Тамара, която вече бе заминала на юг и живееше в един чифлик на стотина километра от глупавото ми приключение.