Владимир Набоков
Други брегове (15)

5

Василий Иванович водеше празен и безпокоен живот. Дипломатическите му занимания, най-вече в нашето посолство в Рим, бяха от доста мъгляво естество. Споменаваше впрочем, че е майстор по разгадаването на шифри от пет езика. Веднъж го подложихме на изпитание и наистина твърде бързо превърна „5. 13 24. 11 13. 16 9. 13. 5. 5. 13 24. 11“ в началните думи от известия монолог на Хамлет. С розов фрак, яхнал прелитаща преградите грамадна дореста кобила, той участвуваше в лов на лисици в Италия, в Англия. Загърнат в кожи, веднъж се опита да пропътува с автомобил от Петербург до По, но заседна в Полша. С черното си наметало (бързал за бал) летял с аероплан от шперплат и тел и едва не загинал, когато апаратът му се разбил в Бискайските скали. (Все се интересувах как е реагирал, когато се е свестил, клетият летец, дал под наем аероплана си. „Il sanglotait“^[1], като помисли, отвърна вуйчо.) Той пишеше романси — меланхолично-ромонлива музика и френски стихове, при което хладнокръвно игнорираше всички правила за беззвучното „е“. Беше играч и изключително добре блъфираше на покер.

Недостатъците и странностите му дразнеха моя деен и праволинеен баща, който много се ядоса, когато например научи, че в някакъв чуждестранен бардак, където младият Г., неопитен и беден приятел на Василий Иванович, бил ограбен от мошеник картоиграч. Василий Иванович, който отбираше от фокуси, седнал да играе с мошеника и преспокойно го измамил в картите, за да помогне на приятеля си. Понеже страдаше от нервно заекване при звуците, които се образуват с устни, не се бе поколебал да преименува кочияша си Пьотр в Лев — и баща ми го нарече феодал. На руски се изразяваше престорено мъчително, предпочитайки в разговор смесица от френски, английски и италиански. Всяко преминаване на руски му служеше като средство за издевателство, което се състоеше в това да изопачи или неуместно да употреби простонароден израз, поговорка, афоризъм. Помня как веднъж на трапезата, правейки равносметка на разнообразните си тегоби — мъчела го сенна хрема, отлетял един от пауните му, изгубила се любимата му хрътка, — той въздъхна и изрече: „Je suis comme une^[2] тревичка в полето!“ — с такъв вид, като че наистина съществуваше такава поговорка.

Уверяваше, че страда от неизлечима сърдечна болест и че за облекчаване на пристъпа трябва да ляга по гръб на пода. Никой, дори мнителната ми майка, не вземаше на сериозно това и когато през зимата на 1916 година, само четирийсет и пет годишен, той наистина умря от гръдна жаба — съвсем самотен, в мрачна клиника край Париж, — с какво парливо чувство си припомняхме случките, които ни се струваха празно чудачество, глупави сцени — когато понякога непредупреденият бюфетчик внасяше следобедното кафе на изрисуван с божури поднос и баща ми поглеждаше изкриво проснатото насред килима тяло на шурея си, а сетне с любопитство — разтанцувалия се поднос в ръцете на още спокойния наглед слуга.

От другите, по-съкровени терзания, които го мъчеха, той търсеше облекчение — ако разбирам правилно тези странни неща — в религията: отначало, струва ми се, в някакъв клон на руското сектантство, а сетне очевидно в католичеството; около пет години преди смъртта му мама и братовчедката на татко Екатерина Дмитриевна Данзас не могли да заспят в купето си от (руладите) и рева на латински химни, заглушаващи шума на влака — и малко се стъписали, когато научили, че Василий Иванович пее преди заспиване в съседното купе. А явно е била крайно необходима помощ при неговата натура. На живописната му неврастения би подхождало да е съчетана с гениалност, но той беше само аристократичен лаик. На младини много патил от баща си, Иван Василиевич, странен, мъчен човек, безжалостен към него. На старите снимки изглеждаше достолепен господин с ланец на мирови съдия, а в живота бил тревожно-развихрящ се чудак, луд по лова, с разни приумици, със собствена гимназия за синовете си, в която преподавали най-добрите петербургски професори, с частен театър, в който играели Варламов и Давидов, с картинна галерия — три четвърти пълна с всякакви боклуци. Според по-късните разкази на мама бесният му нрав заплашвал едва ли не живота на сина му и в мрачния му кабинет се разигравали ужасни сцени. Имението в Рождествено, купено от него всъщност за първородния, рано починал син — бе с къща, построена върху развалините на двореца, в който Петър Първи, изявил се като отвратителен тиран, заточил някога сина си Алексей. Сега това беше очарователна, необикновена сграда. След повече от четирийсет години с лекота възстановявам и общото впечатление, и подробностите в паметта си: шахматния мраморен под в прохладната еклива зала, небесната светлина отгоре, белите галерийки, саркофага в единия ъгъл на гостната, органа в другия, яркия аромат на оранжерийните цветя навред, лилавите завеси в кабинета, ръчичката от слонова кост за чесане на гърба — и вече отнасящата се към друга глава от тази книга незабравима колонада на задната фасада, под чийто романтичен свод през 1915 година се съсредоточиха най-щастливите часове от моята щастлива младост.

След 1914 година не съм го виждал повече. Тогава за последен път замина за чужбина и две години по-късно умря там, като ми остави милионен капитал и петербургското си имение Рожденствено с тази бяла грамадна къща на зеления хълм, с гористия парк зад нея, с още по-обширните гори, синеещи се зад нивите, и с неколкотостотин десетини великолепни торфени блата, в които се срещаха чудесии видове северни пеперуди и всякакъв аксаково-тургенево-толстоевски дивеч. Не зная как е сега, но преди Втората световна война къщата по донесенията на пътешествениците все още си стояла за художествено-исторически показ пред чуждестранните туристи, които пътували по Варшавското шосе покрай моя хълм, където — на шестдесет версти от Петербург — оттатък единия ръкав на река Оредеж е разположено село Рождествено, а оттатък другия — нашата Вира. Реката на места е застлана от броката на жабуняка и на водните лилии, а по-нататък, по лъките й, сякаш се вграждат в облачносинкавата й вода матовочерните отражения на елховия гъсталак по върховете на стръмните червени брегове, където от дупките си изхвръкват бързолети и лъхти на песекиня, а тръгнеш ли надолу, покрай високия ни парк, ще стигнеш най-сетне бента на воденицата — и тук, загледаш ли се над парапета в бурната пяна, те обзема такова чувство, сякаш плаваш назад и назад, застанал на самата кърма на времето.