Владимир Набоков
Други брегове (32)

8

Тя се прехвърли другаде, виждахме се понякога, а в началото на Първата световна война се завърна в Швейцария. Съветската революция ни прехвърли за година и половина в Крим, а оттам завинаги заминахме за чужбина. Аз учих в Англия, в Кеймбриджкия университет, и веднъж по време на зимната ваканция, през 1921 г., струва ми се, заминах с един другар за Швейцария да карам ски — и на връщане в Лозана посетих Mademoiselle.

Надебеляла още повече, съвсем побеляла и почти напълно глуха, тя ме посрещна с бурни излияния. Трябва да беше към седемдесетгодишна — винаги бе крила възрастта си с някаква страст и би могла да каже „l’âge est mon seul trésor“^[1]. Изображението на Тильонския замък бе заменено от недодялана тройка коне, пирографирана върху лакирана кутийка. С такъв плам си спомняше живота си в Русия, сякаш там беше изгубената й родина. Може и така да е: в Лозана живееше цяла колония такива някогашни гувернантки, вече доста възрастни; те се държаха една за друга и ревниво се перчеха със спомените си за миналото, като образуваха странен носталгичен остров сред чуждата им стихия: „Аржентинците изнасилваха всичките ни млади девойки“ — уверяваше все още красноречивата Mademoiselle. Най-добра приятелка сега й беше една съсухрена бабичка, същинска мумия на дете, някогашната гувернантка на майка ми, Mlle Golay, която също се беше върнала в Швейцария, а двете не си говореха изобщо, докато живееха у нас. Човек винаги се чувствува у дома си в своето минало, с което отчасти се обяснява почти посмъртната любов на тези клети създания към далечната и, между нас казано, доста страшна страна, която не познаваха истински и в която, не бяха намерили никакво щастие.

Тъй като разговорът мъчително се затрудняваше от глухотата на Mademoiselle, с приятеля ми решихме още същия ден да й донесем апарат, за който явно не й стигаха средства. Отначало тя нагласи неправилно сложния уред, което впрочем не й попречи да вдигне към мен влажен поглед, по възможност изобразяващ учудване и възторг. Кълнеше се, че чува дори шепота ми. А всъщност това беше невъзможно, тъй като, озадачен и огорчен от поведението на машинката, не бях произнесъл нито дума, а дори да бях заговорил, щях да й предложа да благодари на другаря ми, платил апарата. Може да беше чула същото онова мълчание, в което се била вслушвала някога в усамотената долина: тогава е лъгала себе си, сега — мен.

Преди да напусна Лозана, излязох да се разходя около езерото през студената мъглива вечер. На едно място някакъв особено унил фенер разводняваше мъглата и на минаване през мътната му аура мъглата се превръщаше в бисерен дъжд. Припомних си: „И pleut toujours en Suisse“^[2] — твърдение, което някога разплакваше Mademoiselle. „Mais non — казваше тя, — il fait si beau, si beau“^[3] и от обида не можеше да определи по-точно това „beau“. Зад парапета по водата минаваха едри браздулици почти вълни — някога нейде наблизо едва не загинала по време на буря Жули дьо Волмар^[4]. Както се взирах в тежко плискащата се вода, различих нещо голямо и бяло. Беше стар, затлъстял, непохватен лебед, приличен на папуняк. Мъчеше се да се вмъкне във вързаната за брега лодка, но все не успяваше. Безпомощното пляскане на крилата му, триещият се звук на тялото му в борда, клатушкането и шляпането на лодката, мушаменият блясък на черната вълна под лъча на фенера — всичко това ми се стори изпълнено със странна многозначителност също като насън, когато виждаш, че някой вдига пръст до устните, а сетне посочва настрани, но не успяваш да видиш какво и ужасен, се събуждаш.

Споменът за тази мрачна разходка скоро бе заслонен от други впечатления, но когато две години по-късно научих за смъртта на сиротната старица (дали съм успял да я освободя от произведенията си — не зная), първото, което се възправи пред мен, не бяха нито брадичките й, нито пълнотата й, дори не музиката на френския й говор, а именно този нещастен, късен, тройствен образ: лодката, лебедът, вълната.