Владимир Набоков
Други брегове (44)

4

Това представление бе последвано от други, още по-ужасни. Измъчваха ме покрай другото смътни отзвуци от някои семейни истории, отнасящи се към времената на дядо. В средата на осемдесетте години Иван Василиевич Рукавишников, като не намерил за синовете си училище по свой вкус, наел прекрасни преподаватели и събрал десетина момчета, на които предложил няколко години безплатно обучение у дома си на Адмиралтейска крайбрежна улица. Начинанието нямало голям успех. Невинаги срещал разбиране у тези свои познати, чиито синове му изглеждали подходящи другари за Василий (неврастеник, когото той тероризирал) и Владимир (надарено момче, любимец на семейството, което на шестнайсет години умряло от охтика), а някои от момчетата, които успял да събере (понякога дори срещу заплащане на родителите им), скоро се оказали неприемливи питомци. С бликнало отвращение си представях как Иван Василиевич упорито изследва столичните гимназии и със странните си мрачни очи, толкова добре познати ми от снимките, издирва най-привлекателните по външност момчета сред първите ученици. Всъщност чудатостите на Рукавишников нямаха нищо общо със скромното хрумване на Ленски, но случайната мислена асоциация ме подтикна да попреча на Ленски да се появява пред публика в този глупав и натрапчив вид и след още три представления (на „Медният конник“, „Дон Кихот“ и „Африка — страна на чудесата“) мама склони пред моите молби и припечелил своите сто или двеста рубли, приятелят на нашия добряк изчезна навеки заедно с чудовищния си апарат.

Спомням си обаче не само жалкия вид, грозотата, желатиновата неапетитност в зрително отношение на тези картини върху мокрото платно на екрана (смяташе се, че влагата го изглажда), спомням си и колко очарователни бяха самите пластинки (отделно от фенера и екрана) — просто вдигаш с два пръста това скъпоценно стъклено чудо срещу светлината, за да се насладиш в самота и дори не съвсем законно, сред тайнствена оптическа тишина, на прозрачната миниатюра, на джобния рай, на чудните мънички светове, пронизани от тихата светлина на най-чистите багри. Доста по-късно наново открих същата ясна и мълчалива красота в кръглото светло дъно на магьосническия кладенец — на лабораторния микроскоп. Арарат върху стъклената пластинка разпалваше фантазията ми с умаляването си; органът на насекомото под микроскопа се увеличаваше, за да бъде хладно изучен. Мисля си, че в гамата на световните мерки има такава точка, където проникват едно в друго изображението и знанието, точката, която се постига с умаляване на едрите предмети и с увеличаване на дребните; точката на изкуството.