Владимир Набоков
Други брегове (25)

1

В студена стая, в ръцете на белетриста умира Мнемозина. Забелязвал съм неведнъж, че щом подаря на измисления си герой някоя подробност от своето детство, тя започва да помътнява и да се изличава от паметта ми. Благополучно пренесените в някой разказ цели къщи рухват в душата ми съвсем беззвучно като при взрив в нямото кино. Така вписаният в началото на „Защита Лужин“ образ на моята френска гувернантка загива за мен в чуждата среда, натрапена й от автора. Ето един опит да спася каквото е оцеляло от този образ.

Бях на шест години, брат ми на пет, когато през 1905 година при нас пристигна Mademoiselle. Тя ми се стори огромна и наистина беше много дебела. Виждам бухналата й прическа с непризнати бели нишки в тъмната коса, трите — само три, но какви! — бръчки върху суровото чело, гъстите мъжки вежди над сивите очи — с цвета на стоманеното й часовниче — зад стъклата на пенснето с черна рамка; виждам дебелите й ноздри, зачатъчните мустачки и равномерната червенина на едрото й лице, която се сгъстяваше в прилив на гняв до моравост в околностите на третата й, най-обширна брадичка, толкова величествено разположена право върху високия скат на блузата й с безбройни дипли. Ето тя се готви да ни чете; придърпва на тласъци креслото на верандата, незабелязано изпитвайки здравината му, и пристъпва към акта на сядането: пачата под долната й челюст се залюлява, чудовищните й телеса с трите костени копчета на хълбока внимателно се отпускат странишком и накрая цялата й разлюляна маса се предава на камъшовата седалка, която от страх избухва в скърцания и пукот.

Зимата, когато тя пристигна при нас, беше единствената, прекарана от семейството ни на село, и всичко беше ново и весело — и валенките, и снежните човеци, и гигантските сини ледени висулки, проточили се от покрива на червения хамбар, и мирисът на студ и смола, и бумтенето на печките в къщата, където сред разни приятни занимания тихо завършваше бурното царство на мис Робинсън. Годината, както е известно, беше революционна, с бунтове, с надежди, със стачки из градовете и баща ми правилно беше преценил, че за семейството му ще е по-спокойно във Вира. Наистина из околните села както и навсякъде имаше хулигани и пияници — а през следващата година дори се случи така, че зимни пакостници нахлули в заключената къща и откраднали разни дреболии от иконостасите, — но, общо взето, отношенията ни с местните селяни бяха идилични: като всеки безкористен господар либерал баща ми вършеше безброй добрини в границите на фаталното неравенство.

Не участвувах в посрещането й на гара Сиверска, която се намираше на девет версти от нас; сега обаче изпращам призрачния си представител и чрез него я виждам ясно как слиза от жълтия вагон в здрачната тишина на потъналата в сняг гаричка, в дълбините на хиперборейската страна; и какво чувствува в този миг. Руският й речник се състоеше от една кратка дума — същата неразраснала се в нищо неразменяема дума, която десет години по-късно откара обратно в родната си Лозана. Тази най-обикновена дума „къде“ се превръщаше при нея в „кидие“, изпълваше се с магичен смисъл, звучеше като грака на изгубила се птица и придобиваше толкова въпросителна и заклинателна сила, че удовлетворяваше всичките й нужди. „Кидие, кидие?“ — пропяваше тя, като настояваше не само за определяне на мястото, но изразяваше и бездна от тъга — самота, страх, бедност, болест и молба да я откарат в обетованата земя, където най-сетне ще я разберат и оценят.

Безплътният представител на автора й предлага невидимата си ръка. Тя е с палто, имитация на кожи от морски котки, шапката й е с птица. По перона се усуква снежен вихър. Накъде? Нарядко треперливо и с вой в унисон с вихрушката се отваря вратата на чакалнята; оттам избухва светла пара, почти толкова гъста като тази, която изскача през комина на шумно пъхтящия локомотив. „Et je me tenais là abandonnée de tous, pareille à la Contesse Karénine“^[1], красноречиво, макар и не съвсем точно, се оплакваше по-късно. Но ето, появява се истинският й спасител, нашият кочияш Захар, снажен, с надупчено от сипаница лице, с черни мустаци, по външност същински Петър Първи, чудак, шегобиец, докаран в овчи кожух, с ръкавици, мушнати в червения пояс. Чувам как добросъвестно скърца снегът под валенките му, докато той се занимава с багажа на „мадмазелата“, с такъмите, които подрънкват в тъмнината, и с носа си, заради който заобикаля шейната и мощно го облекчава с нашенския похват чрез стисване и тръскане. Пътешественичката бавно, тромаво, измъчвана от мрачни предчувствия, хваната за помощника си, се настанява в крехката шейна. Ето мушва юмруци в плюшения маншон, ето Захар подвиква на конете, ето пристъпват, напрегнали мускули, враните Зойка и Зинка и ето Mademoiselle се дръпва с целия си корпус назад — шейната е потеглила, изтръгнала се е от материалния плътски свят, за да потече плавно в обратната посока, едва докосвайки безплътната снежна пъртина.

От светлината на гаровия фенер чудовищно преувеличената сянка — с маншон и шапка, прилична на лебед, — бързолетно препуска по преспите пред шейната, сетне я изпреварва вторична сянка там, където шейната се пресреща с последния фенер, и всичко изчезва: пътешественичката потъва в нещото, което по-късно, разказвайки за своите приключения, с ужас наричаше „степ“. Не е ли наистина тя la jeune Sibérienne^[2]? Сред непознатата мъгла я гледат като жълти вълчи очи изменчивите светлинки (сега ще минем вехтото селце в дола, пред него ясно е изписано — през 1840 година, струва ми се, — на леко прогнилата, но яка дъска: 116 души, макар че и трийсет няма). Горката чужденка усеща, че замръзва „до центъра на мозъка“ — защото хвърчи с крилете на възможно най-глупавите хиперболи, когато не следва общоприетите благоразумия. Понякога се оглежда, за да се увери, че втората шейна с нейния черен сандък и с кутията за шапки я следва, без да се приближава и без да се отдалечава като онези весели корабни призраци, описани от полярните мореплаватели.

Да не забравим и пълната луна. Ето я — леко и бързо се плъзга огледална изпод астраганените облачета, обагрени от браздулици с цвета на дъгата. Дивното светило глазира синкавите коловози на пътя, където всяка блеснала буца е подчертана от пламтяща сянка.

Съвсем омайно, съвсем безлюдно. Но аз какво правя сред тази стереоскопична феерия? Как съм попаднал тук? Като в тежък сън шейната се отдалечава и оставя сред страшните руски снегове моя двойник с американското палто, подплатено с вигон. Шейната се е изгубила; нейните звънчета са — единствено раковинният шум на кръвта в моите уши. Да бързаме вкъщи — отвъд спасителния океан! Обаче двойникът ми се бави. Тихо е, всичко е омагьосано от светлия диск над руската пустиня на моето минало. Снегът — той е истински на пипане; когато се навеждам, за да си гребна, половин век живот се изронва на мразовит прах между пръстите ми.