Владимир Набоков
Други брегове (71)

3

У всеки малчуган има и стремеж към преизвайване на земята, към пряко влияние върху сипкавата среда. Ето защо децата толкова обичат да ровят из пясъка, да правят шосета и тунели за любимите си играчки. Той имаше над сто автомобилчета и си вземаше ту едно, ту друго за игра в градината. От слънцето голият му гръб блестеше като мед, на него се кръстосваха презрамките на плетеното му тъмносиньо гащеризонче (при потапянето във вечерната вана този хикс на презрамките и късите крачолчета се представяха от съответно очертана белота). Никога по-рано не бях седял на толкова пейки и градински столове, на каменни бордюри и стъпала, по парапети на тераси и ръбове на басейни. Милозливите германци ме вземаха за безработен. В прословутата борова гора край Грюневалдското езеро ходехме рядко: твърде много боклук и отпадъци имаше из кея и не беше съвсем ясно кой се бе трудил да мъкне специално толкова надалеч тези тежки неща — железния креват, оставен насред полянката, или парализирания гипсов бюст под шипковия храст. Веднъж дори в гъсталака намерих стенно огледало, малко обезобразено, но още бодро, подпряно на един дънер и дори сякаш пияно от смесицата слънце и зеленина, бира и шартрьоз. Може би тези сюрреалистични явления по бюргерските места за почивка да бяха откъслечни пророчески видения за бъдещите неуредици и взривове като онази купчина глави, които Калиостро предвиди във Версайската канавка. Близо до езерото през неделните дни всичко бъкаше от тела в различна степен на оголеност и загорялост. Само катеричките и някои гъсеници оставаха с палта. Сивокраки жени по долно бельо седяха на мазния сивкав пясък, мъжете с мръсни от тинята плажни гащета играеха на гоненица. Из градските градини събличането беше забранено, но беше допустимо да се освобождават две-три копчета на ризата и на всяка пейка можеха да се видят младежи от ярко изразен арийски тип, които, затворили очи, излагаха на одобреното от правителството слънце пъпчивите си чела. Гнусливата и може би преувеличена тръпка, отразила се в тези бележки, вероятно е резултат от постоянния ни страх да не се зарази детето ни от нещо. Ти не само го държеше идеално чисто, но и от малко го научи да обича тази чистота. Винаги ни е вбесявало общоприетото и нелишено от еснафщина мнение, че истинското момче трябвало да се отвращава от миенето.

Бих искал да си спомня всички градинки, из които сме седели с него. Извиквам в паметта си един или друг образ и често мога да определя географското положение на градинката по някой белег. Съвсем тесни пътечки, посипани с чакъл, обрамчени от нисичък чимшир и вечно пресрещащи се като комедийни персонажи; ниска пейка, индигова на цвят, с жив плет кубична форма зад нея и отстрани; квадратна леха рози, заградена от хелиотроп — тези подробности са явно свързани с малките градинки на берлинските кръстовища. Също толкова очевидно столът от тънко желязо с паякообразна сянка под него, леко изместена от центъра, и грациозната въртяща се пръскачка с мъничка собствена дъга, увиснала над влажната трева, за мен означават парк в Париж, но както добре разбираш, очите на Мнемозина са толкова напрегнато насочени към малката фигура (клекнала, товареща малката каручка с камъчета или разглеждаща лъскавия мокър маркуч, по който интересно е залепнал малко от този цветен чакъл, по който току-що е пропълзял), че разнообразните ни местожителства — Берлин, Прага, Франценсбад, Париж, Ривиерата и тъй нататък — губят своята суверенност, събират в общ фонд вкаменените си генерали и мъртвите си листа, слепват с общ цимент съдружеството на алеите си и се сливат във федерация от слънчеви петна и сенки, през които изящни деца с голи колене мечтателно се пързалят с бръмчащи ролкови кънки.

Нашето момче беше на около три години през онзи ветровит ден в Берлин, където, разбира се, никой не можеше да избегне познанството с вездесъщия портрет на фюрера, когато се спрях с него до лехата бледи градински теменуги; върху личицето на всяко цветче имаше по-тъмно петно като мустак и след доста глупавия ми намек той с райски смях разпозна в тях тълпа разбеснели се от вятъра малки хитлери. Това беше на Фербеллинерплац. Мога също да назова онази разцъфтяла градина в Париж, където забелязах кротко, хилаво момиченце със съвсем безизразни очи, облечено в тъмна, безобразна, нелятна рокля, сякаш беше избягало от сиропиталище (наистина малко по-късно видях как го повлякоха две плавни монахини) — то с пъргави пръстчета върза с конец жива пеперуда и с навъсено лице поведе на разходка слабо пърхащото, леко травмирано насекомо с тази каишка (вероятно е било принудено да се занимава с пипкаво бродиране в сиропиталището). Често си ме обвинявала в жестокосърдечие при ентомологичните ми изследвания из Пиренеите и Алпите; наистина, ако отклоних вниманието на нашето дете от тази мрачна Титания, сторих го не защото изпитах жалост към нейната ванеса, а защото изведнъж си спомних как И. И. Фондамински ми беше разказвал за един много лесен старомоден начин, използуван от френските полицаи, когато водят в участъка някой размирник или пиян — превръщат го в покорен сателит, като удържат клетника с малка кукичка като риболовците, забодена в неговата не твърде глезена, но много чувствителна плът. Стооката ни нежност се мъчеше да опази доверчивата нежност на нашето момченце. Но в себе си знаехме, че отвратителната мръсотия, нарочно оставена от някой хулиган на детската площадка, е все пак най-малката от злините, и че ужасите, които миналите поколения мислено са пренебрегвали като анахронизми или като нещо, което може да се случи само твърде далеко, из получовешките ханства и мандаринства, всъщност ставаха около нас.

Когато сянката, отхвърляна от тази тъпачка Историята, започна най-сетне да проличава дори на слънчевия часовник и ние неспокойно закръстосвахме Европа, имах чувството, че сякаш градините и парковете пътешествуват с нас. Разнопосочните алеи на Льонотр и цветните му лехи останаха зад нас като влакове, преместени в глуха линия. В Прага, където се отбихме да покажем нашия син на моята майка, той си игра в Стромовка, където зад чимширите погледът се запленяваше от невероятно волните далнини. Спомни си и онези градини със скали и алпийски растения, които сякаш ни изпроводиха до Савойските Алпи. Дървени ръце с маншети, заковани за дънерите в старите курортни паркове, ни ориентираха за посоката, откъдето долитаха тихите звуци на духов оркестър. Умна пътечка съпровождаше алеята-улица: не навсякъде вървеше успоредно с нея, но винаги признаваше водачеството и, като дете се връщаше на подскоци от езерото с патиците или от басейна с водните лилии, за да се присъедини отново към платановата процесия на мястото, където градските първенци са поставили статуя. Корените, корените на нещо зелено в паметта, корените на ароматни растения — корените на спомените — могат да преминават големи разстояния, като преодоляват някои препятствия, а през други проникват, използувайки всяка пукнатина. Така тези градини и паркове вървяха с нас през Европа: пътечките с чакъл се събираха накуп, за да те видят как се навеждаш за топката, търкулнала се под птичия дрян, но там, на тъмната влажна пръст, нямаше нищо освен продупчено светло автобусно билетче. Кръгла седалка се впускаше на път по периферията на дебелия дъбов дънер и намираше от другата страна тъжен старец, който четеше вестник на езика на малък народ. Лакирани лаври затваряха полянката, където нашето момченце намери първата си жива жаба и ти каза, че ще вали. По-нататък, под не толкова оловните небеса, се заредиха трикрили цветарници с рози и се превръщаха едва ли не в перголи, по които се виеха лози, за да ни отведат към кокетна обществена тоалетна със съмнителна чистота, където на прага прислужница в черно плетеше черен чорап. Надолу по склона пътеката, настлана с плочи, като пристъпваше все с единия крак напред, се промъкваше през гъсталака от перуники и се вливаше в пътя, където меката земя бе цялата в следи от подкови. Градината и парковете започнаха да се движат по-бързо, колкото повече се издължаваха краката на нашето момче; то беше вече на три години, когато шествието цъфтящи шубраци решително свърна към морето. Както виждаш скучния началник-гара на малка спирка, застанал самотен на перона, а покрай него прелита твоят влак, така този или онзи парков пазач се отдалечаваше, оставайки на мястото си, докато отминаваха нашите градини, понесли се на юг, към портокаловите горички, към пилешкия пух на мимозите и pâte tendre^[1] на безоблачното небе. С низ от тераси, със стъпала, от които избликваха ярки щурчета, градините слязоха към морето, а маслините и олеандрите едва не се поваляха взаимно от нетърпение да видят плажа. Там той коленичи, хванал вафлен букет от сладоледи, и така е заснет върху трепкащия фон: на снимката морето се е превърнало в бяло петно, но в действителност беше сребристосиньо, с теменужни тъмноти тук и там. Имаше зелени, розови, сини стъкълца, облизани от вълната като стъклени бонбони, и черни камъчета с бели превръзки, и мидички от две части, и парчета от пръстени съдове, още запазили цвета и глечта си: той ни носеше тези отломки за оценка и ако по тях имаше сини ивички или детелинова шарка, или всякакви други лъскави емблеми, те с лек звън се пускаха в кофичката. Не се съмнявам, че между тези леко вдлъбнати чирепчета майолика е имало такова парченце, чийто орнаментален бордюр като в картинна мозайка е продължавал украсата на късчето, което аз намерих през 1903 година на същия бряг, а тези две отломки са продължавали рисунъка на трета, която на същия Ментонски плаж майка ми е намерила през 1885 година, и на четвърта, намерена от майка й преди сто години — и тъй нататък, така че ако можеше да се събере цялата серия глинени отломки, от тях би се наредила цялата чаша, строшена от италианско дете бог знае къде и кога, но сега възстановена с помощта на тези бронзови скоби.

Впрочем да не забравя: решението на шахматната задача от предишната глава — офицер на c2.

През май 1940 година отново видяхме морето, но вече не на Ривиерата, а в Сен Назар. Там една последна малка градинка ни заобиколи теб и мен, и шестгодишния ни син, който вървеше между нас, когато слизахме към пристанището, а там, още скрит от къщите, ни чакаше „Шамплен“, за да ни отнесе в Америка. Тази последна градинка е останала в ума ми като безцветна геометрична рисунка или кръстословица, която лесно бих могъл да запълня с багри и думи, лесно бих могъл да измисля цветове за нея, но това би означавало нехайно да наруша чистия ритъм на Мнемозина, а нали смирено го следвах от самото начало на тези бележки. Единственото, което помня за тази безцветна градинка, е остроумният й съюз с трансатлантическите градини и паркове, защото изведнъж в минутата, когато стигнахме края на алеята, ти и аз видяхме нещо, върху което отначало не обърнахме вниманието на сина си, за да не му развалим изумената радост самичък да открие пред себе си огромния прототип на всичките параходчета, които бе пускал, седнал във ваната. Там, пред нас, където накъсана редица къщи ни отделяше от пристанището и където погледът срещаше всякакви сортове камуфлаж като например сини и розови ризи, които плющяха на въжето, или дамски велосипед на желязно балконче в съседство с раирана котка — сред бъркотията от коси и прави ъгли можеше да се съзрат издигащи се иззад прането великолепни параходни комини, толкова безспорни и истински, както по скритите картинки, където всичко нарочно е объркано („Намерете какво е скрил морякът“), веднъж видяното никога не може вече да се върне в хаоса.